Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Не е ли опасно да навлизаме по-навътре в морето?
— Да — потвърди Хансън. — Но ако попаднем на буря, предпочитам да съм възможно най-далеч от рифовете. При сегашното ни положение нямаме голям избор. — Първоначалната идея на капитана беше да се придвижат бързо покрай брега, изпреварвайки тайфуна, и да пуснат котва на някое защитено място, докато отмине, а с повече късмет дори да стигнат навреме до Кампонг Сугут и широкото устие на реката там. Но тайфунът беше осуетил намеренията му. Виждаше се дори с просто око — право пред тях и толкова бърз, че нямаше начин да го избегнат. Най-добре беше да се гмурнат фронтално в него и възможно най-далеч от брега. Тайфун в океана е неприятно преживяване, но тайфун, който се е устремил към брега, е чудовище.
В кухнята долу Фин помагаше на Тоши да угаси печките и да направи студени сандвичи за предстоящия купон, докато останалите от екипажа тичаха да привържат и заковат всичко хлабаво под и над палубата. За тях това не беше нищо ново. Преживели бяха много бури с „Кралицата“. С напредването на деня вълните ставаха по-широки и високи, гребените им — увенчани с мръснобяла пяна, която се разливаше като слюнката на бясно чудовище — сравнение, което в конкретния случай не беше далеч от истината.
Зеленият цвят на водата потъмня постепенно и накрая океанът стана съвсем черен — цвят, който навяваше мисли за неизмерими дълбини и пълна липса на живот. Летящите риби се бяха изнесли някъде другаде, а морските птици бяха изчезнали дълго преди бурята да даде видим знак за съществуването си.
Късно следобед вече заобикаляха отдалеч ревящия прибой при рифовете на Пулау Тигаба, а небето над тях тъмнееше като да беше привечер. Фин се изкатери някак по люлеещата се стълба до кабината с щурвала, понесла чаши и голям термос вряло кафе, като междувременно съумя да се намокри до кости от преливащите през борда вълни въпреки стария дъждобран, който й даде Тоши.
— Това е последното горещо нещо в обозримото бъдеще. Тоши казва, че не трябвало дори сигналните лампички на печката да остават включени.
— Прав е — кимна Хансън, взе една от чашите и отпи. — Когато времето е такова, си имаш достатъчно проблеми и без пожар на борда.
— Поне не вали — каза Били. Плъзна поглед по бурната вода и тъмното небе.
— И това ще стане — вметна Ели, който се бореше с кормилото.
Хансън се премести да погледне показанията на радара.
— Никак не ми харесва — промърмори тихо той, наведен над екрана.
— Какви са тези линии, които излизат от центъра на бялото нещо? — попита Фин.
— Дъждът, за който питаше твоят приятел — отговори Хансън. — При това е в изобилие.
— А дупката в средата?
— Окото — обясни Хансън. — Много малко и много опасно.
— Мислех, че в окото на урагана цари мъртво спокойствие — обади се Били и се хвана за компасната платформа, когато „Кралицата“ се устреми нагоре по склона на поредната вълна.
— Може и така да се каже — съгласи се Хансън. — Но по периферията на окото ветровете са най-силни и разрушителни. Ако кораб като нашия мине през периферията, ветровете ще го разкъсат. Затова най-добре да стоим настрана.
— И как ще го направим? — притесни се Фин. — Това нещо изглежда доста голямо.
— Около двеста километра от единия до другия край. Сто двайсет и пет мили. Нищо работа като за тайфун.
— Можем ли да го заобиколим?
— Вероятно — каза Хансън. — Въпросът е накъде да тръгнем — ляво или дясно на борд?
— Има ли значение?
— Под екватора сме, значи ветровете се въртят по посока на часовниковата стрелка. Предвид сегашното ни местоположение, това значи от изток на запад.
— Да бе, всичко разбрах — смотолеви Фин, но само след миг вече изобщо не й беше до това. „Кралицата“ стигна гребена на вълната и разкърши гротескно снага, при което Фин отхвръкна през кабината и падна върху Били, който съумя да я хване, преди да е изхвърчала на палубата вън. Помогна й да стъпи на крака, докато „Кралицата“ се хлъзгаше умопомрачително по обратния склон на вълната и ревеше като товарен влак. Стомахът на Фин се качи в гърлото, все едно се спускаше със скоростен асансьор, небето изчезна и през предното стъкло на кабината се виждаше само водната маса на следващата вълна.
— Добре ли си? — попита я Хансън.
— Да — отвърна кратичко Фин. Добре че беше хапнала малко на обяд. — Та докъде бяхме стигнали?