Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Ехо, вие там! — извика той.
Деляха ги стотина метра. Твърде късно платноходката да включи спомагателния си двигател в опит да избяга. Не че би имало смисъл. Чудовищните двигатели, инсталирани от германците преди толкова години, и до днес можеха да развият скорост от осемнайсет възела, предостатъчни, за да настигне старият кораб и най-бързата платноходка.
— Ехо! — извика отново.
Жената не беше помръднала и на сантиметър. Ако на борда имаше други хора, те очевидно спяха. Ло Чан примижа. Големите меки гърди бяха яркочервени. Слънчево изгаряне. Явно е прекалила с баните, реши той. Понеже беше нещо като експерт по зърната и тяхната чувствителност, Ло Чан знаеше, че такова изгаряне е адски болезнено. Защо не слезеше долу тази жена?
Разстоянието се стопи до двайсет и пет метра, а онази още не помръдваше. Ло Чан отстъпи крачка назад. Досега жената трябваше да е реагирала на приближаването им. Да се е надигнала на лакти, да е бутнала назад периферията на шапката си, дори да е вдигнала слънчевите си очила, ако носеше такива. После се изненада. И уплаши.
Кам Дао завъртя кормилото и корабът се изви успоредно на шхуната. Вълната от маневрата се плисна в борда на другия съд и той се разклати силно. Големите гърди се разлюляха като пълни с вода балони, краката на жената се плеснаха безжизнено един в друг.
На десет метра разстояние подозренията на Ло Чан разцъфнаха в нещо близко до паника. Жената не просто беше разперила ръце да улови слънцето. Дланите й бяха заковани за дъските. Кръв нямаше, защото пироните бяха забити в плътта й по-рано, малко след като беше нападнала Фу Шън с нож от кухнята. Той посегна да я удари през лицето с приклада на оръжието си, но тя се извъртя в последната секунда и ударът попадна в слепоочието й. Малко след това умря, но дори и мъртва можеше да бъде от полза. Все още можеше да послужи като примамка за дебело прасе като Ло Чан.
Ло Чан твърде късно осъзна, че жената и платноходката са капан. Хукна тромаво към мостика. С периферното си зрение мерна раздвижване в надвисналите храсти при устието на малката река. Стискаше нагана, но знаеше, че е твърде късно.
Храстите не бяха храсти, а отрязани клони, прикриващи носа на някакъв старомоден остронос боен кораб, голям почти колкото „Педанг Емас“. Напуснал прикритието си, корабът излезе от речното устие с рев на мощни двигатели. Ло Чан видя дулото на тежка картечница при носа и малаец в маскировъчна униформа, който стоеше зад нея и се хилеше. „Педанг Емас“ беше на няма и триста метра от бойния кораб. От такова разстояние можеха да го разпердушинят на трески и да го потопят, без дори да презареждат картечницата.
Стомахът на Ло Чан се разбълника от страх, той се оригна и усети вкуса на сепиите в устата си, примесени с киселата жилка на стомашен сок. Обзе го внезапното и ужасно подозрение, че ролите са на път да се разменят и че скоро той може да се окаже обяд за сепиите, вместо обратното. Обърна се и погледът му попадна на разпънатата жена. Сети се за зъболекаря и онова, което го беше сполетяло.
Повей на вятъра помете палубата на шхуната, събори широкополата шапка от лицето на жената и я отнесе през борда. Едната половина на главата й беше смазана, дясното око приличаше на парче бяла сланина в буца преварено месо. Дело на хората от бойния кораб. Ло Чан знаеше, че с него могат да направят и по-страшни неща, знаеше и защо — беше си спомнил платноходката и къде я е виждал преди, макар че тогава корпусът беше червен, а не син като сега, спомнил си бе и момичето, както и русия й приятел, онзи с белега, който беше решил, че ще е адски забавно, ако я заведе в някой бордей.
Но най-ясно си спомняше стареца на сала и златните кюлчета, увити в пожълтелите страници на старо военно издание на „Йомиури-Ночи“ от времето на войната. Златните кюлчета, които Ло Чан беше прибрал на сигурно място в сейфа в каютата си.
Щяха да го разпитват, а после да хвърлят изтерзаното му тяло през борда. Бойният кораб вече се беше наместил между „Педанг Емас“ и шхуната. Ло Чан не можеше да отдели поглед от мъртвата жена. Чуваше и жуженето на мухите.
Той килна глава назад и затвори очи. Мислите му се разфокусираха за миг в търсене на изход, после се спряха върху един спомен — спомен за един топъл и ясен ден в малкия парк до езерото Хоан Кием. Ло Чан седи в парка и реше дългата коса на Кюйен, с едната ръка движи бавно четката, а с другата приглажда косата, оставя я да се изсипва през пръстите му като катраненочерен, лъскав живак, но всъщност я гали тайно, усеща нежната извивка на врата през плътния черен водопад и страда от агонията на младежката страст с пълното съзнание, че винаги ще си остане преждевременно развито дебело момче, което реше косата на хубаво момиче.