Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Наджис — изпсува той на малайски.
Дизеловият двигател пулсираше под краката му, а кормилото лепнеше от изпотената ръка. Островът наближаваше с всяка изминала минута. Погледна наляво към гъстата зелена линия на мангровите дръвчета, надвиснали над водата по брега на материка. Отпи щедро от хладната напитка, която белязаната курва му беше донесла, после остави чашата на тясното „табло“ под предното стъкло на кабината.
— Пуки мак диа — процеди нова ругатня той. Завъртя с две ръце кормилото, насочвайки кораба към брега и тесния канал между него и острова.
Половин час по-късно, напълнил огромното си шкембе със сочната сепия на Кам Дао и голяма бутилка студена бира, Ло Чан водеше уверено кораба покрай подветрената страна на високия вулканичен остров и следеше за всяка промяна в цвета на водата, подсказваща наличие на наноси или плитчини. Внимаваше и главните островни ориентири — високите северни канари и щръкналият силует на хълма Банкока — да остават далеч вдясно от него. Вливащите се в морето води от подножието на канарите създаваха течения, които можеха да завъртят малкия кораб като пумпал и да го смажат за секунди в грапавите скални стени.
Дори от миля разстояние чуваше как прибоят се блъска с рев в скалата. Студени тръпки полазиха по гръбнака му. Да се разбие в скалите беше лошо, но да падне в морето беше още по-лошо. Ло Чан, въпреки издутото си като балон шкембе, не можеше да преплува и метър, а беше изхвърлил в морето достатъчно нещастници, за да е наясно какви точно хищници дебнат в обилни количества под повърхността. По-добре сам да си пусне куршум в главата, отколкото да се удави в морето.
Малкият залив към вътрешността на острова се появи отдясно и ако Ло Чан не си отваряше очите, като нищо щеше да подмине плячката, която чакаше там. Голяма шхуна стоеше на котва недалеч от каменистия бряг при устието на тясна река. Ло Чан взе марковия бинокъл на зъболекаря и го вдигна пред очите си да погледне.
Нагласи на фокус лещите и шхуната лъсна пред него. Здраво закотвена. Тринайсет-четиринайсет метра дълга. Тъмен корпус, снежнобели надстройки. Някаква жена се печеше на предната палуба без горнище, големите й гърди се люлееха, ръцете й бяха разперени да уловят максимално слънчевите лъчи, шапка с голяма периферия пазеше сянка на лицето й. Беше тъмнокоса, със слънчев загар и сравнително млада.
Почти без колебание Ло Чан се пресегна и дръпна дросела да намали оборотите. Двигателите замъркаха по-тихо. Той завъртя кормилото и насочи „Педанг Емас“ към заливчето. В миналото беше спирал тук за прясна вода и знаеше, че дъното е достатъчно дълбоко дори при отлив.
Завъртя бинокъла, оглеждайки брега и джунглата отзад за други хора. Нищо. Само бял пясък, тучна джунгла и засенченото речно устие. Ло Чан се усмихна — месестите му устни се разтеглиха над редици от златни зъби. Сигурно имаше още един-двама на борда на шхуната, освен жената. Лесно щеше да се справи с тях. Бръкна под предницата на бялата си риза и измъкна стария револвер „Наган“, който предпочиташе още от дните си в Ханой. Седемпатронният му цилиндър щеше да е предостатъчен за предстоящата задача.
Уби докрай скоростта и продължи по инерция през гладката вода, наближавайки без излишен шум плячката си. Жената на палубата явно беше заспала. Не беше помръднала, откакто Ло Чан я видя за пръв път. Усмивката му се разшири. На шхуната сигурно имаше пиячка, а несъмнено и някакви пари. Дори кокаин, ако извадеше късмет. Благодарение на зъболекаря беше развил вкус към проклетото нещо. Може и оръжие да имаше дори, някоя пушка, да речем. Повечето яхти бяха снабдени с по една-две заради пиратската напаст в тукашните води.
На Ло Чан му харесваше мисълта, че е част от напаст. Представяше си се като мощна змия, питон например, който убива плячката си с груба сила, а не с отрова. Претегли в ръка револвера от Втората световна. Отровата, от друга страна, също не беше за изхвърляне. Наведе се напред и духна в тръбата.
— Кам Дао! — извика. — Ди вой той! — Младата жена изтича на тесния мостик от кухнята долу. — Поеми кормилото — нареди й на виетнамски. — Приближи ни бавно.
— Ко — отвърна с кимване и празно изражение жената. Знаеше какво е намислил господарят й, но не би могла да го спре. Участта на полуголата жена вече беше подпечатана. Виетнамката пристъпи и пое кормилото.
Ло Чан излезе на палубата и тръгна тежко към носа. Държеше пистолета скрит зад гърба си. Докато корабът се плъзгаше бавно напред, той се постара да изпише любезно изражение на лицето си и да си припомни малкото английски, който беше научил през годините.