Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Подкупи за какво? Трябва Да има някакъв начин да го разберем…
Дълбокият глас на Кейоке я прекъсна:
— Тази сутрин войниците ми хванаха непознат пастир, дебнещ в полята за нийдра по границата с именията на Тускалора. Отведоха го за разпит, но умря — прониза се с камата си, вместо да издаде името на истинския си господар.
Очите на Аракаси се присвиха замислено, а Накоя каза:
— Сигурно е бил някой от шпионите на лорд Джиду, пратен да провери охраната на моста над клисурата. — Първата съветничка присви устни, сякаш мисълта за южния съсед на Акома донесе неприятен вкус в устата й. — Добивът от чоча-ла на Тускалора е почти готов за пазара и сигурно вече дори тъпият хадонра на Джиду трябва да се е сетил, че фургоните му няма да използват моста на Мара, без да плати налог за преминаването.
Началникът на шпионите се наведе рязко напред.
— Не бих заложил на възможността пастирът да е бил на Джиду.
Мара кимна.
— Не отхвърлям подозренията ти с лека ръка, Аракаси. — Обърна се към Кейоке. — Трябва да пратим патрул да пази границите на лорд Джиду — ненатрапчиво, разбира се. Воините му са добри, но може да не разбират колко много биха спечелили враговете ми, ако добивите на господаря им изгорят.
Кейоке кимна и свъси вежди, докато обмисляше деликатната задача. Лорд Джиду можеше да е разпуснат и да пилееше пари, но войниците му бяха добри.
Джикан плахо предложи съвета си.
— Лорд Джиду наема сезонни работници от Неш; иска да му помагат в жътвата, когато добивът му е обилен. Тази година беше плодородна. Сигурно някои от воините ни биха могли да се предрешат като събирачи на чоча-ла и да се внедрят сред работниците на полята. Надзирателите няма да познават всяко чуждо лице и след като хората ни няма да привлекат внимание, присъствието им може да мине незабелязано много дни.
Кейоке разшири предложението.
— Да, и още по-добре: за честта на нашите воини бихме могли да устроим бойни маневри по ливадите до именията на лорд Джиду. Наши работници може да се внедрят в групите събирачи на Тускалора и ако възникне опасност, могат да се измъкнат и да предупредят бойците ни.
Мара кимна решително и каза:
— Да. Направете го.
Освободи съветниците си, като увери Джикан, че ще проучи донесените за прегледа финансови доклади следобед.
След това, необичайно разсеяна и унила, се оттегли в градината, за да потърси утеха. Но пътечките между разцъфналите храсти кекали изглеждаха самотни и пусти в утринната светлина. Усилващата се дневна горещина я потискаше. Докато се скиташе безцелно между ухаещите цветове акаси, мислите й отново се върнаха към последните нощи в прегръдките на Кевин. Онова, което бе изпитвала тогава, й се струваше дълбоко истинско и от отсъствието му я заболя все едно, че беше загубила част от себе си. Хрумнаха й хиляда извинения да го повика — само за малко, за да отговори на някой въпрос, да поиграе с Аяки или да изясни някое правило в играта, която съотечествениците му наричаха „ашици“…
Очите й се напълниха със сълзи, Мара стъпи накриво и се спъна в един изправен край пътеката камък. Обзе я гняв. Нямаше нужда от извинение, тя беше Мара, Управляващата господарка на Акома! Можеше да заповядва на робите си каквото и когато поиска, без обяснения пред никого. Осъзнала собствената си глупост, тя се стегна, изпълнена с вътрешна решимост. Домът й се бе озовал на ръба на разрухата след смъртта на баща й и брат й. Не трябваше да прави нищо, с което да рискува да си навлече недоволството на боговете. Ако се провалеше, ако нарушеше обичаите на предците си, поддавайки се на сърдечното увлечение, всеки поданик на Акома, от най-нищожния слуга в кухнята й до нейните обични съветници, щеше да пострада. Дългите им години вярна служба и честта на фамилното й име не трябваше никога да бъдат жертвани заради любовта с един роб. Накоя беше права. Кевин представляваше опасност за нея и най-добре беше да го остави без съжаление.
„Проклет варварин“, помисли тя раздразнено. Толкова ли не можеше бързо да си научи мястото и да стане истински роб? Не можеше ли да сложи край на отровното си, гибелно мислене? В объркването й се прокрадна тъга, смесена с яд към самата нея. „Аз съм Управляваща господарка — сгълча се тя. — Би трябвало да знам какво да правя“. И си призна отчаяно: „Но не знам“.
Обърна се към слугата при градинската порта и нареди:
— Прати да доведат сина ми и дойката му.
Мъжът отвърна с дълбок поклон и забърза да изпълни искането й. Настроението на Мара мигновено се подобри. Нищо не можеше да докара по-лесно усмивка на устните й от буйния смях на момчето й, щом подгонеше пеперуди или почнеше да се крие из градината, докато остане без дъх.