Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Мара стоеше неподвижно, с гръб към нея.
— Намирам този разговор за неуместен. Излез веднага, Накоя.
Първата съветничка на Акома отвърна с дълбок поклон.
— Твоя воля, господарке. — Изправи се сковано и с последен, осъдителен поглед към Кевин, напусна стаята. Щом възмутените й стъпки заглъхнаха по коридора, Мара махна с ръка на роба си.
— Ела при мен. — Смъкна халата си и се отпусна гола върху възглавничките на постелката от тръстика, която й служеше за легло. — Покажи ми отново как мъжете във вашата земя обичат своите жени.
Лукавата усмивка се върна на лицето му. Кевин вдигна очи към тавана в насмешлива молба.
— Помоли се на боговете ви да ми върнат силата.
Смъкна ризата и клина си и легна до нея.
Светилниците догаряха. Мара лежеше будна в прегръдката на Кевин и мислеше за радостта, която я бе намерила сред толкова много тревоги. Пресегна се и приглади разрошената коса на любимия си. Огледа убожданията от острите бодли на кекали. Бяха леки и вече бяха хванали коричка. Едва сега Мара проумя горчиво-сладката природа на любовта, която най-после я беше завладяла.
Кевин беше и винаги щеше да бъде роб. В културата й съществуваха определени неоспорими факти и този беше един от тях.
Обзета от мигновена тъга и загледана намръщено към гаснещата луна през паравана, Мара се запита дали лошият късмет, погубил брат й и баща й, не я дебне тепърва. Отчаяно се помоли на Лашима кръвта от драскотините на Кевин да не се е просмукала през ризата му и да не е докоснала Земята. Лорд Десио от Минванаби беше поднесъл с клетва мъстта на своя дом в ръцете на Туракаму. А със или без покана, Богът на смъртта ходеше там, където пожелаеше. Решеше ли да облагодетелства Минванаби, Акома щяха да бъдат заличени без следа от земята и човешката памет.
7.
Цел
Мара се размърда неспокойно в съня си.
Ръката й докосна топла плът и тя се сепна и се събуди. Видя в предутринния сумрак фигурата на Кевин, загърната в сиво и черно. Не спеше. Беше се подпрял на лакът и я гледаше.
— Много си красива.
Мара се усмихна сънено и се сгуши в извивката на лакътя му. Чувстваше се уморена, но удовлетворена. През месеците, откакто Кевин беше дошъл в леглото й, беше открила нови свои черти. Чувствителна страна, нежна страна, държани скрити досега. Насладите, които споделяше с варварина, превръщаха жестокостите от брака й в далечен и неприятен сън.
Пръстите й пробягаха закачливо по космите на гърдите на Кевин. Беше започнала да цени сутрешното им бърборене след любовната игра колкото срещите със съветниците си. В някои не напълно осъзнати отношения дори се учеше от него. Нравът му се оказваше много по-сдържан, отколкото беше предполагала в началото. Вече разбираше, че искреното му и открито държане произтича от повърхностна културна черта, която прикриваше вътрешна дискретност. Кевин оставаше съзнателно несловоохотлив за предишния си живот и семейство и макар тя да го питаше често, избягваше да говори за бъдещето, сякаш прикриваше плановете си и в това отношение. Колкото и да беше различен от цураните, Мара преценяваше характера му като сложен и дълбок. Струваше й се изумително, че такъв мъж може да е обикновен войник, и се чудеше дали между воините й има и други мъже с такъв потенциал, неоткрит досега.
Кевин каза нещо и наруши размисъла й.
Мара се усмихна извинително.
— Какво каза?
— Какви странни контрасти има вашият свят — отрони той замислено.
Неприсъщата му интонация я заинтригува.
— Какво те безпокои?
— Толкова ли са прозрачни мислите ми? — Кевин сви рамене, помълча и добави: — Мислех си за бедняшкия квартал в Сулан-Ку.
— Но защо? — Мара се намръщи. Опита се да го успокои. — Никога няма да бъдеш оставен да гладуваш.
— Да гладувам? — Той я погледна изненадано. Пое си дъх и се взря в нея, сякаш можеше да проумее женския й ум, като я гледа напрегнато. Накрая, тласнат от някакво вътрешно заключение, призна: — Никога в живота си не съм виждал толкова много страдащи хора.
— Но и във вашето Островно кралство трябва да има бедни хора — отвърна без колебание Мара. — Как иначе боговете ви показват недоволството си от поведението на човек, освен като го върнат в следващия му живот в по-низше съсловие?