Портата на дявола

Прахът и мракът бяха добро прикритие за Кърт и Катерина, докато прекосяваха тревата от едната страна на пропастта. Приближаващите коли се движеха бавно и внимателно по чакъла. И двете бяха повредени отпред, а едната беше само с един фар. Малката игра на нерви беше завършила в полза на Остин – беше забавила и повредила колите.

Когато колите приближиха, Кърт си представи как шофьорите се чудят къде ли са изчезнали техните хора. И къде са се дянали жертвите им и как са успели да избягат с малката кола.

Той лежеше по корем на тревата и чакаше колите да отминат. Веднага след като видяха задните им светлини, той дръпна Катерина за ръката да стане и продължиха да вървят през тревата, докато не стигнаха до някаква телена ограда.

Кърт надникна през нея – от другата страна се виждаше малка, подобна на хангар сграда. Имаше и табела: „Ултралеки самолети под наем – 50 долара за един час.“

– Прехвърли се от другата страна – каза той на Катерина.

– Тихо!

Тя се хвана за горния край на оградата, пъхна пръсти в една от ромбовидните дупки, изкачи се и бързо се прехвърли. Кърт беше много доволен, че му се налага да бяга със спортистка.

Последва я и се спусна тихо до нея.

– Къде са ти обувките? – попита я той.

– Имаш предвид скъпите ми италиански официални обувки?

– Да. Обувките ти.

– Ами май паднаха, когато ме измъкна от движещата се кола.

Кърт забеляза, че роклята ѝ е разкъсана, а на лакътя и предмишницата има кървящи охлузвания. И той не беше по-добре, коляното и рамото му кървяха, а по дланите му се бяха забили малки камъчета. Все пак бе за предпочитане пред смъртта.

– Ще ти купя нови, ако се измъкнем живи – обеща той. – Продължавай!

Двамата хукнаха по тревата и се скриха зад голяма цистерна, подобна на тези на бензиностанциите. По миризмата Кърт предположи, че вътре има високооктаново гориво за самолетите.

Скрит зад цистерната, Кърт гледаше как двете аудита пълзят към пропастта. Спряха близо до мястото, където бяха паднали колите, и оставиха фаровете включени. От всяка кола слязоха по двама мъже. Единият носеше фенерче, другите трима държаха автомати с къса цев.

– Да се махаме оттук! – прошепна Катерина.

– Не мърдай! – отвърна той. – Не могат да ни видят тук. Не искам и да ни чуят.

Мъжете с оръжията тръгнаха към ръба на пропастта и се загледаха надолу. На дъното сигурно още имаше огън, защото димът и прахът бяха съпроводени от сияние, на фона на което се очертаваха силуетите на мъжете.

– Явно са паднали – отбеляза единият.

Кърт не можа да чуе отговора, но после мъжът с фенерчето се приближи до ръба.

– Дай ми уреда за нощно виждане – каза той. Когато заповедта не бе изпълнена достатъчно бързо, той изкрещя по-силно: – Хайде де, нямаме цяла нощ!

Кърт разпозна гласа, това беше един от пиратите на „Кинджара Мару”.

– О, значи не си мъртъв! – измърмори той. Беше решил, че има нещо много подозрително в експлозията на лодката на пиратите. Нещо твърде удобно. Твърде прост край за такава сложна операция.

– Знаеш ли кои са? – попита Катерина.

– Познавам гласа на този мъж – отвърна Кърт. – Той участваше в нападението над един кораб преди седмица. Смятахме, че е загинал при инцидент, но очевидно е било просто номер, за да ни заблудят.

– Значи тези мъже търсят теб? – попита тя. Той се обърна към нея.

– Нали не си решила, че търсят теб? Тя изглеждаше засегната.

– Ами възможно е. Аз съм много важен член на руската научна общност. Сигурна съм, че за мен ще вземат повече пари за откуп, отколкото за теб.