Град на паднали ангели

Бар „Алто” беше обикновено заведение; намираше се под надлез Бруклин-Куинс в

Грийнпоинт. Всеки четвъртък входът беше свободен, а Ерик беше приятел със собственика,

затова позволяваха на групата на Саймън да свири, който четвъртък поискат, въпреки че

постоянно си сменяха името и не привличаха публика.

Кайл и другите от групата бяха вече на сцената, приготвяха оборудването си и правеха

последни проверки. Саймън се беше съгласил да остане зад сцената до началото на шоуто,

което сякаш поуспокои Кайл. Сега Саймън надничаше зад прашната кадифена завеса и се

опитваше да види кой е дошъл.

Някога интериорът на бара сигурно е изглеждал стилно, с декоративните плоскости по

тавана и стените — с матираното стъкло, в стил ар деко, зад бара. Сега обаче заведението

беше занемарено и по стените вечно имаше опушени петна. Подът бе покрит с дървени

стърготини, които бяха станали на буци от разлята бира или по-лоши неща.

Хубавото беше, че масите покрай стените бяха почти пълни. Саймън видя Изабел да седи

сама на една маса; беше облечена в къса сребриста мрежеста рокля, която приличаше на

ризница и ботуши за размазване на демони. Косата и бе вдигната на рошав кок с помощта на

сребърни пръчици. Саймън знаеше, че всяка от тях беше остра като бръснач и можеше да

прониже и кост. Червилото й беше яркочервено, като прясна кръв.

Овладей се, каза си Саймън. Спри да мислиш за кръв. Повечето маси бяха заети от други

приятели на групата. Блайт и Кейт, съответно приятелките на Кърк и Мат, седяха заедно на

една маса пред чиния светли на цвят начос. Ерик имаше различни приятелки, пръснати по

масите из цялото заведение, много от съучениците му също присъстваха и мястото

изглеждаше по-пълно от друг път. Сама, на една маса в ъгъла, седеше Морийн —

единственият фен на Саймън — дребно, русо момиче, което изглеждаше на дванайсет, макар

и да твърдеше, че е на шестнайсет. Той реши, че в действителност сигурно е на около

четиринайсет години. Тя го видя да подава глава иззад завесата, махна му и се усмихна

широко.

Саймън прибра главата си като костенурка и затвори завесите.

— Здрасти — каза Джейс. Той седеше на една преобърната тонколона и гледаше телефона

си. — Искаш ли да видиш снимка на Алек и Магнус от Берлин?

— Всъщност не — каза Саймън.

— Магнус е с традиционна баварска носия.

— Не, не искам.

Джейс пъхна телефона в джоба си и погледна озадачено Саймън.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Саймън, но не беше вярно. Виеше му се свят, беше му лошо и се чувстваше

напрегнат. Отдаваше го на притеснението от това, което предстоеше тази вечер. А и факта,

че не беше ял, не му помагаше никак. Трябваше да реши и този проблем, при това скоро.

Искаше му се Клеъри да беше тук, но знаеше, че тя няма да дойде. Трябваше да помогне за