Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
17.
Бостън, 1817 година
Събудих се в друго легло и в друга стая. Тъмнокосият мъж от файтона седеше до мен с купа вода и студен компрес за челото ми.
— А, ти се върна сред живите — каза той, щом отворих очи. Вдигна компреса от главата ми и го пусна в купата, за да се накисне.
През прозореца зад него струеше студена светлина, затова разбрах, че е ден, но кой ден? Повдигнах завивките и видях, че съм облечена в проста нощница. Бяха ми дали самостоятелна стая, очевидно предназначена за по-висшите членове на персонала. Беше малка и добре подредена.
— Защо съм все още тук? — попитах аз изтощена.
Той не отговори на въпроса ми.
— Как се чувстваш?
Болката в корема ми беше тъпа, мъчителна и пареща.
— Все едно съм наръгана с ръждив нож.
Той леко се намръщи, после се пресегна към чиния със супа, оставена на пода.
— Най-добре си почини, отпусни се напълно. Вероятно някъде вътре имаш разкъсване — и той посочи корема ми — и трябва да се възстановиш възможно най-бързо, преди да развиеш инфекция. Виждал съм го и преди. Може да стане сериозно.
Бебето. Успях да се изправя до седнало положение.
— Искам да отида при лекар. Или акушерка.
Той пъхна лъжицата в бистрата супа, металът се удари в порцелана.
— Прекалено е рано за това. Засега ние ще те наблюдаваме да не се влошиш.
Докато сменяше компресите на челото ми и ме хранеше със супа, той отговори на въпросите ми. Първо ми разказа за себе си. Името му бе Алехандро, беше най-младият син на видно испанско семейство от Толедо. Тъй като бил роден последен, нямало никаква надежда да наследи фамилното богатство. Вторият брат станал капитан на испански галеон с жесток екипаж. Третият бил в двора на испанския крал и скоро щял да бъде пратен като емисар в чужда страна. Така семейството изпълнило задълженията си към краля и родината. Алехандро бил свободен да реши какво да прави с живота си и след много случайности и поврати на съдбата най-накрая се озовал при Адаир.
Обясни ми, че Адаир бил наистина кралска особа от Стария свят, богат като принц. Наследил състояние, което принадлежало на рода му от векове. Уморен от Стария свят; дошъл в Бостън да търси нови забавления, защото чул интересни истории и искал да се увери лично как изглежда Новият свят. Алехандро и останалите двама от файтона Тилде, жената, и Донатело, русият мъж — били от свитата на Адаир.
— Всяка кралска особа си има придворни — каза Алехандро и ми даде първата от много важни информации. — Трябва да бъде обграден от образовани хора от сой, които да се грижат за всичките му нужди. Ние сме буферът между него и света.
Донатело, продължи той, бил от Италия, където се подвизавал като помощник и вдъхновение на велик художник, чието име не бях чувала. А произходът на Тилде бил истинска мистерия, призна Алехандро. Единственото, което знаел, било, че идвала от северна страна, в която имало толкова сняг и било толкова студено, колкото и в моето родно място. Тилде вече била част от свитата на Адаир, когато Алехандро се присъединил към нея.
— Адаир я слуша, а нравът й може да бъде ужасен, затова внимавай винаги с нея — предупреди ме той и загреба още супа.
— Няма да остана и минута повече, отколкото се налага — отвърнах аз и поех лъжицата с уста. — Ще си тръгна веднага щом се почувствам по-добре.
Алехандро не коментира, съсредоточен върху подаването на следващата лъжица със супа в отворената ми уста.
— Има още един член на свитата на Адаир — каза той и побърза да добави: — Но ти сигурно няма да се срещнеш с нея. Тя е… саможива. Само не се изненадвай, ако ти се стори, че наоколо витае призрак.
— Призрак?
Косъмчетата на гърба и тила ми настръхнаха, спомних си историите на конярите за тъжните мъртъвци, които търсели своите любими хора.
— Не е истински призрак продължи той. — Макар много да прилича. Страни от всички и единственият начин да я видиш, е да се натъкнеш на нея случайно като на сърна в гората. Не й говори, няма да ти обърне никакво внимание, ако се опиташ да я заговориш. Казва се Узра.
Макар да бях благодарна на Алехандро, че сподели всичко това с мен, всяка негова информация ме караше да се чувствам зле, защото само потвърждаваше невежеството и ограниченото ми възпитание. Никой никога не ми беше говорил за тези чужди земи, не знаех името на нито един известен художник.