Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър отново свали шлема си, приглади назад мократа си коса и избърса студената влага от лицето си. Може би се бе объркал някъде по пътя? Но къде? Улицата, по която бе вървял, се извиваше между двете непрекъснати редици от магазини и къщи. Изведнъж го връхлетя вледеняващо студен порив на вятъра и той чу пращенето на стотици разклатени клони. Но на острова нямаше никакви дървета. А къде бе изчезнало диханието на прибоя? През последните няколко месеца Темпър бе работил, ял и спал на фона на успокоителния му ритъм. Възможно ли бе гъстата мъгла да го бе заглушила? Но ветровете тази нощ бяха свирепи и неблагоприятни.
Той започна да се изкачва по един калдъръмен хълм. Независимо от завоите, вървенето нагоре неминуемо щеше да го отведе до Твърдината на Мок, която най-вероятно беше целта на наемниците. На този остров нямаше нищо друго, което можеше да представлява интерес за тях.
След няколко извивки в пътя изкачването свърши и Темпър се изгуби в лабиринт от тесни улички, които виждаше за първи път. Тънки като шалове облаци се носеха в небето над града и пълната луна го заслепяваше с бялото си сияние. Приличаше на увиснала локва живак. Единствено Твърдината на Мок, клекнала върху скалистия си трон, сребърночерна под едноцветния блясък, го уверяваше, че все още се намираше на остров Малаз. Иначе можеше да се закълне, че се бе озовал в друг град, дори в друга страна.
Сух, горещ въздух го погъделичка по тила и Темпър почеса мястото. Погледна пръстите си и видя, че бяха покрити с пясък. Пясък? Откъде беше дошъл той? Темпър спря и разсеяно стри песъчинките между палеца и показалеца си, докато се озърташе. Преди малко луната не беше ли в ляво от скалите?
Нещо огромно като бик изпръхтя наблизо и звукът се спусна по тясната уличка като порив на вятъра — това бе доволното пръхтене на хищно животно, надушило плячката си. След това Темпър чу драскане на нокти върху камък. Той преглътна и долепи гърба си до една стена. Ръцете му инстинктивно се обвиха около дръжките на оръжията му. Вдясно от него имаше врата и Темпър започна да я налага с юмруци. Никакъв отговор. Отново заблъска по дебелите дъски. Чу глас, но думите бяха на език, който не разбираше.
— Отворете — изръмжа той.
Гласът прозвуча отново и този път Темпър разпозна една от думите: хрин. Хрин? Някой му беше казал, че това бе древна дума за привидение.
Устата му пресъхна, а сърцето му се сви от нов страх — страхът от това, че сетивата му бяха безполезни. Това бе нещото, свързано с Лабиринтите, което го ужасяваше най-много от всичко: начинът, по който те усукваха умовете на хората. Темпър можеше да се изправи срещу всеки враг от плът и кръв, но срещу тази лудост? Как да се сражаваш с нещо такова? В главата му отекна предупреждението на стария Ренгел: „Зли неща ще завладеят нощта“.
Темпър се обърна и побягна. Заоблените камъни от кремък скърцаха под ботушите му. Мина покрай безчет магазини със спуснати кепенци, слепи и мрачни. Някъде заби камбана, но приглушено, сякаш идваше от кораб в морето. Темпър спря и се заслуша. Третата камбана за нощта. Улицата вляво се спускаше рязко надолу и отвъд се виждаха покривите на складове — Темпър изведнъж осъзна, че се намираше съвсем близо до пристанището, но не го виждаше, защото мъглата го бе захлупила. Докато гледаше, гъстият покров се надигна от складовете като отливна вълна и се плъзна нагоре по улицата.
Темпър отстъпи назад, обърна се и хукна нагоре по хълма. „Нагоре“, повтаряше си той. „Нагоре и само нагоре“. Там щеше да ги открие. А после какво? Какво можеше да…
Разтърси го експлозия от звук: смразяващ кръвта вой, който го накара да се препъне и да закрие ушите си с ръце. Агонизиращото виене се издигаше и спускаше като риданието на неутешим оплаквач. Темпър извади оръжията си, въпреки че не виждаше звяра… и освен това знаеше, че не можеше да постигне нищо срещу такова чудовище.
Тогг да му бе на помощ. Дали го беше надушил? Ако изобщо имаше обоняние? Може би преследваше някаква друга плячка, а не него. Мъглата продължаваше да се изкачва към него и Темпър увеличи скоростта.
Изровеният път, който следваше, се пресичаше с уличка от тесни каменни стъпала. Зави и хукна нагоре, но изведнъж спря. Отдолу се чуваха звуци: нещо, което се движеше през мъглата, скриваща улицата от погледа му. Първата му мисъл бе да се обърне и да се изправи в битка срещу създанието на кръстопътя; по един или друг начин да сложи край на влудяващия страх и напрегнатото очакване, обсебили мислите му. Но опитът и натрупаната през десетилетията мъдрост, докато бе живял в димящото, шумно сърце на битката, го разубедиха от това действие. Каква причина имаше да вярва, че нещото в мъглата знаеше за него и го търсеше? Защо да влиза в битка за този тесен проход? Темпър изръмжа и тръгна нагоре по стълбите с извадени оръжия.