Тайният кръстоносен поход

— Отбранявай се, Алтаир, отбранявай се — изрева Лабиб и плесна радостно с ръце. Алтаир вдигна меча и настървено започна да отвръща на ударите на Абас, като по този начин го принуди да се изтегли отново в средата.

— Казах ти истината — изсъска той, когато бяха близо един до друг и притискаха остриетата на мечовете. — Казах ти истината, за да сложа край на страданията ти, както бих искал някой да постъпи с мен.

— Излъга, за да ме посрамиш — отвърна Абас, отстъпи, нагласи се по-удобно, приклекна, изтеглил едната си ръка назад, както ги бяха учили. Върхът на меча му трепереше.

— Не! — извика Алтаир. Отскочи назад, когато Абас нападна и с едно извиване на китката остави кървава следа върху противника си. Погледна умолително към Лабиб, но разбра, че няма да намери съчувствие. Притисна раната с ръка и отдръпна окървавените си пръсти, показа ги на Абас.

— Престани, Абас — помоли той. — Казах ти истината с надеждата да те успокоя.

— Да ме успокоиш ли? — отвърна той и се обърна към насъбралите се: — За да ме успокоиш, ми каза, че баща ми се е самоубил, а?

Последва мълчание. Алтаир погледна от Абас към зрителите, които не разбираха накъде отиват нещата. Тайната, която се беше заклел да пази, излизаше наяве.

Вдигна поглед към кулата на Ал Муалим. Забеляза Учителя на прозореца, който ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Абас — изрева Лабиб, когато най-сетне разбра, че нещо не е наред. — Алтаир.

Двете момчета не му обърнаха внимание и мечовете им издрънчаха отново. Превит от болка, Алтаир беше принуден да се отбранява.

— Мислех… — започна той.

— Мислел си как да ме посрамиш — извика Абас. По лицето му се стичаха сълзи, той кръжеше около Алтаир, след това се метна напред, размахал злобно меча. Алтаир се присви и откри място между ръката и тялото на Абас, където нанесе удар и на лявата ръка на другото момче зейна рана, която щеше да го спре за достатъчно дълго, за да може Алтаир да обясни.

Абас обаче изкрещя войнствено и скочи към Алтаир. Той се наведе, избегна оръжието и с рамо пресрещна Абас, след което и двамата се претърколиха на земята. Сборичкаха се и Алтаир усети пареща болка отстрани, когато Абас заби палец в раната в мига, в който се оказа върху противника си и го прикова към земята. Дръпна камата от колана си и притисна острието към гърлото му. Не откъсваше очи от доскорошния си приятел. Дишаше тежко, с оголени зъби.

— Абас! — проехтя вик, не от Лабиб или друг от насъбралите се. Беше от прозореца на Ал Муалим. — Веднага остави ножа!

Отговорът на Абас прозвуча отчаяно:

— Не и докато не признае.

— Какво да призная? — извика на свой ред Алтаир, който се бореше да се освободи.