Тайният кръстоносен поход

— Мир? — рече Малик.

— Нали ти казах. И останалите, които убих, ми казаха същото.

— Което означава, че са наши съюзници. Въпреки това ги избиваме.

— Не допускай тази грешка. Ние по нищо не приличаме на тези хора. Макар целта им да изглежда благородна, начините, по които я постигат, не са. Поне… поне така ми каза Ал Муалим.

Той се опита да потисне малкото червейче на съмнението.

— Какъв ти е планът?

— Ще отида на погребението и ще се изправя пред Робер.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Малик и му подаде перото. — Дано щастливата съдба докосне меча ти, братко.

Алтаир взе маркера. Преглътна с усилие.

— Малик… Преди да тръгна, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Проявих се като глупак.

Малик се изсмя сухо.

— Естествено. Няма да споря с теб, но защо го казваш? Какво имаш предвид?

— През всичкото това време… така и не ти се извиних. Бях прекалено горд. Ти изгуби ръката си заради мен. Изгуби Кадар. Имаш пълното право да ми се сърдиш.

— Не приемам извинението ти.

— Разбирам.

— Нищо подобно. Не разбираш. Не приемам извинението ти, защото ти не си същият човек, който влезе с мен в Соломоновия храм, така че няма защо да се извиняваш.

— Малик…

— Може би, ако не ти завиждах толкова много, нямаше да бъда толкова небрежен. Аз нося не по-малко вина от теб.

— Не говори така.

— Ние сме едно. Делим както славата от битките, така и болката от пораженията. По този начин се сближаваме, ставаме по-силни.

— Благодаря ти, братко.

И така, Алтаир се озова на церемонията на малкото, скромно гробище, пълно с тамплиери и граждани, скупчили се около гроба на Махд Адин, доскоро регент на града.

Тялото трябваше да бъде изкъпано, увито в чисто платно и пренесено с цяла процесия, а след това положено на дясната страна, дупката запълнена и всички присъстващи трябваше да хвърлят по шепа пръст в гроба. Когато Алтаир влезе, един имам тъкмо се приближаваше, за да започне погребалната молитва, затова цареше тишина. Повечето бяха стиснали ръце пред себе си, навели глави в знак на уважение към мъртвия, така че на Алтаир му беше лесно да се промъкне през тълпата, за да намери подходящо място за наблюдение. Трябваше да открие къде точно се намира последната му мишена. Нали Робер дьо Сабле бе виновникът за пътя, по който пое Алтаир, и неговата смърт щеше да бъде отмъщението за причинените страдания и преживения позор.

Докато минаваше между редиците опечалени, Алтаир осъзна, че за пръв път идва на погребението на някоя от мишените си, огледа се, за да види дали са дошли хора от семейството, и се запита как той, убиецът, ще се почувства, когато стане свидетел на мъката им. Ако Махд Адин имаше близки роднини, те или не бяха дошли, или прикриваха мъката си. Край гроба беше застанал единствено имамът и…