Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Не е това, дълго време аз самата се наричах мека Мария… Но вече имам напредък, да знаете, станала съм по-неотстъпчива.
— Силно се надявам. Нужно е човек да има малко себеуважение, за да върви напред, а аз искам да напишете книга, която да издам. Хубава книга, пълна с неща от живота, като първата. Не е задължително да се ограничавате с дванайсети век. Променете обстановката, иначе ще се окажете в плен на историческия роман и повярвайте, ще ви омръзне! Най-учтиво ви предупреждавам… Не! Напишете един съвременен роман с жени, деца, изневеряващи съпрузи или съпрузи рогоносци, жени, които се смеят и плачат, красива любов, предателство, с една дума, опишете живота! Живеем в трудни времена и хората искат развлечение… Вие имате дарба на разказвач. Романът за Флорин беше много добър, а като за пръв опит, шапка ви свалям!
— Не го направих нарочно…
Той я прониза с поглед.
— Тези думи трябва да изчезнат от речника ви отсега нататък. Разбира се, че сте го направили нарочно! Тази книга не се е появила просто ей така…
Той щракна с пръсти.
— Трудили сте се усърдно, съчинили сте история, написали сте диалози, навързали сте разни случки, продължения, нищо не се е появило ей така, от само себе си! Престанете с тези извинения! Уморявате ме, да ви кажа… На човек му иде здраво да ви разтърси.
Той се укроти, поръча две кафета, ще пиете кафе, нали, значи, две кафета, едното силно! Извади голяма пура, подуши я и я повъртя между пръстите, преди да я запали, и добави:
— Да, знам, че вече в ресторантите хората не пушат. Аз съм изключение. Пука ми за законите. И от мен да го знаете, Жозефин, писането, противно на общоприетото мнение, не е никаква терапия… не помага за нищо. Съвсем за нищо. Обаче то е реванш срещу съдбата, и вие, ако не греша, имате да получавате страхотен реванш.
— Не знам…
— Напротив, помислете малко и ще видите… Да пишеш, е все едно да се бориш със страданието, да го гледаш в очите и да го заковеш на кръста. След това изобщо не ти пука дали си оздравял, или не си, реванширал си се… Направил си нещо със страданието и това нещо ти позволява да живееш или да преживееш, според случая…
— Не съм съвсем сигурна, че разбирам всичко…
— Намерете тема, която да ви вдъхнови, и пишете. Отприщете струята да потече свободно… пуснете цялата си мъка, цялата си тъга и ги заковете на кръста! Дръзнете отново да дишате, да живеете! Вие сте като малко птиченце, застанало на края на гнездото, размахва криле и не се осмелява да полети. Вече сте се доказали, какво ви липсва?
На Жозефин й се прииска да каже… да обядвам всеки ден с някого като вас, но не посмя.
— На хората им е писнало от всичко — продължаваше Серюрие, — умориха се, разказвайте им приказки… Приказки, които ще им дадат сили да станат от леглото сутринта, да вземат метрото и да се приберат вечерта вкъщи. Съчинете нови „Приказки от хиляда и една нощ“, хайде, давайте…
— Но аз нямам никакви приказки за разказване!
— Така си мислите! Имате хиляди приказки в главата, но не си давате сметка. Свитите хора, бедните, обикновените винаги имат готови приказки в ума си, защото са чувствителни, всички ги мачкат, нараняват, и от тези обиди, рани те създават емоции, герои, ситуации… Затова да си писател не е лесно, писателят страда постоянно, цял живот… Повярвайте, по-лесно е да си издател!
Той широко се усмихна, без да изважда пурата от устата си. Грабна кафето си от ръцете на сервитьора, като го попита как успява да се задържи на работа, след като е толкова непохватен, никога не бил виждал по-несръчен келнер!
— А какво ще правим с моите сметки? — попита Жозефин, чувствайки как паниката отново я обзема.
— Забравете сметките и работете! Парите са моя грижа… Кажете си, че отсега нататък няма повече да се борите сама със съмненията и тревогите, и си отпуснете душата! Отпуснете се! Иначе ще ви откъсна главата!
На Жозефин й се дощя да се хвърли на врата му, но се сдържа и се задави от пушека на пурата, който той издуха право в лицето й, изтривайки блажената й усмивка.
Вечерта Жозефин изчака Зое да си легне и излезе на балкона. Обу вълнени чорапи, купени в „Топшоп“ по заповед на Ортанс, убедена, че там продават най-хубавите чорапи на света. Бяха дебели и й стигаха до коленете.
Заслуша се в далечния шум на мотопед в студената декемврийска нощ, в полъха на вятъра, във виеща безспир автомобилна аларма, в кучешки лай…