Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— О, нима? С обещания и залъгалки ли?
Елайза се замисли за кожената торбичка.
— Имам някакви пари.
Госпожа Суиндъл зяпна и по устните й се стече струйка супа.
— Някакви пари ли?
— Съвсем малко.
— И от къде, подла лъжлива твар? — Устните на жената се стегнаха като гърлото на кесия за пари. — Колко точно?
— Един шилинг.
Госпожа Суиндъл се изкикоти пронизително — отвратителен звук, толкова груб, толкова непознат, че собствената й дъщеря ревна.
— Един шилинг? — злостно попита тя. — Един шилинг няма да ти стигне дори за пироните, с които да заковеш капака!
Брошката на мама, щеше да продаде брошката на мама. Вярно, че мама я беше накарала да обещае, че няма да се разделя с нея, освен ако не се появи лошият човек, обаче положението беше такова, че…
Госпожа Суиндъл се разкашля, давейки се във внезапния си пристъп на веселие. Удари се по костеливите гърди, после свали малката Хати да пълзи по пода.
— Престани да ревеш, че не си чувам мислите.
Поседя, вперила присвитите си очички в Елайза. Кимна няколко пъти, докато в главата й се оформяше пъклен план.
— Толкова настоятелно ме молиш, че вече реших — лично ще се погрижа момчето да не получи нищо повече от онова, което заслужава. Ще го погребат като просяк.
— Моля ви…
— А аз ще взема шилинга заради усилията си.
— Но, госпожо Суиндъл…
— Не ме госпожосвай. Така ти се пада, като хитруваш и криеш пари. Само почакай да се прибере господин Суиндъл и да научи за тая работа, хубавичко ще си платиш. — Подаде на Елайза купата си. — Сипи ми още малко и занеси Хати горе да си ляга.
* * *
Нощите бяха най-тежки. Уличните шумове ставаха зловещи, сенките се изкривяваха без причина и Елайза, останала сама в стаичката за пръв път през живота си, стана жертва на кошмари — кошмари, по-страховити от всичко, което си беше представяла в приказките си.
Денем светът сякаш се преобръщаше с главата надолу като просната на въжето дреха. Имаше същата форма, цвят и големина, но въпреки това всичко беше наопаки. И макар тялото на Елайза да се държеше както винаги дотогава, съзнанието й бродеше из полетата на ужаса. Тя не спираше да си представя тялото на Сами на дъното на общия гроб в „Сейнт Брайд“, проснат накриво, както са го хвърлили сред другите безименни мъртъвци. Лежи под пръстта с отворени очи и уста, която се мъчи да се провикне, че е станала грешка, че той изобщо не е мъртъв.
Понеже госпожа Суиндъл се наложи и Сами беше погребан като просяк. Елайза извади брошката от скривалището и успя да стигне до къщата на Джон Пикник, но в крайна сметка не се реши да я продаде. Стоя отпред половин час, мъчейки се да вземе решение. Знаеше, че ако продаде брошката, ще получи достатъчно пари, за да погребе Сами прилично. Знаеше също, че господин и госпожа Суиндъл ще настояват да разберат от къде са парите и ще я накажат безмилостно, задето е крила от тях такова съкровище.
Но не страхът от Суиндълови натежа при вземането на решение. Не се оказа толкова определящ дори гласът на мама, който отекваше звънко в съзнанието й и я задължаваше да продаде брошката само под заплахата на призрачния мъж.
Възпря я собственият й страх, че бъдещето крие по-лоши неща дори от миналото. Че ще настъпи момент, спотаен някъде в бъдещите мъгливи години, когато брошката ще се окаже единственото й средство за оцеляване.
Елайза се обърна, без изобщо да влезе в къщата на господин Пикник, забързано пое обратно към вехтошарския магазин, а брошката прогаряше виновна дупка в джоба й. Повтаряше си, че Сами ще разбере, че той познава не по-зле от нея цената на живота край реката.
Сетне скъта грижливо спомена за него, загърна го с чувствата си — радост, обич, всеотдайност, — от които повече нямаше да се нуждае, и заключи всичко някъде дълбоко в себе си. Кой знае защо й се струваше правилно да се изпразни от такива спомени и чувства, понеже след смъртта на Сами Елайза беше половин човек. Подобно на останала без свещ стая, душата й беше студена, тъмна и празна.
* * *
Кога й хрумна за пръв път? Впоследствие Елайза така и не успя да установи със сигурност. Във въпросния ден нямаше нищо по-различно. Както всяка сутрин, тя отвори очи в затъмнената стаичка и полежа малко, за да се върне обратно в тялото си след мъчителната нощ.
Отметна одеялото, седна и провеси краката си към пода. Дългата й плитка падна върху едното рамо. Беше студено, есента се бе предала на зимата и сутринта беше тъмна като нощ. Елайза запали клечка кибрит и я поднесе към фитила на свещта, после погледна към престилката си, окачена от задната страна на вратата.