Разкритието на древния ръкопис

Ръцете ми започнаха да треперят. Избутах се предпазливо в седнала позиция, съвсем наясно с всяко разтегнато сухожилие и разпънат мускул по тялото ми. Облегнах се на камината, свих крака и ги прегърнах. Не се доверявах на себе си да стана. Това същество беше от същия вид, от който беше Баронс, и беше връзка към мъжа, когото бях изгубила.

Какво правеше тук? Все още ли ме предпазваше някак, дори в смъртта? Беше ли назначил други от неговия вид да ме пазят, ако се случеше най-лошото и бъдеше убит?

Нещото в сенките внезапно се обърна и заби юмрук в библиотеката. Високите рафтове се залюляха на болтовете в пода. С метално стържене богато украсеният шкаф се изскубна от пода и започна да пада. Заби се в следващия до него, който се заби в следващия, поваляйки ги като домино и напълно разрушавайки моята книжарница.

– Престани! – извиках.

Но ако можеше да ме разбере или дори да ме чуе през шума, не му пукаше. Прехвърли се на рафта за списания и строши и него. Ежедневници и месечници полетяха във вихър от страници и трески от стелажите. Столове се забиха в стените. Телевизорът ми беше стъпкан. Хладилникът ми беше смачкан. Касата избухна в дрънчене на звънчета.

То се развилня из магазина, съсипвайки целия първи етаж, покосявайки всичко, което обичах, и превръщайки лелеяното ми убежище в руини.

Можех единствено да се свивам и да гледам.

Когато не беше останало нищо за смазване или чупене, то се обърна към мен.

Лунната светлина посребряваше абаносовата му кожа и проблясваше в кървавочервените му очи. Вени и сухожилия изпъкваха по ръцете и врата му, а гърдите му се издуваха като мях. Късове от отломките бяха заседнали в рогата му. То разтърси глава яростно и парчета хоросан и дърво се разлетяха във въздуха.

Взираше се в мен от преисторическо лице, през дълги кичури сплъстена черна коса, с изпълнени с омраза очи.

Взирах се в него, уплашена да дишам. Дали ме беше спасило, за да ме убие? Не беше повече, отколкото заслужавах, наистина.

То беше живо напомняне за това, което бях имала... и загубила. За това, което така и не бях видяла ясно... и което бях убила. Приличаше твърде много на съществото в Сребрата, но все пак беше различно. Баронс беше неконтролируемо убийствен, неспособен (или нежелаещ) да спре да убива всичко, попаднало в полезрението му, независимо колко малко и безобидно беше то. На онази скала в очите на Баронс бях зърнала лудост.

Този звяр също беше машина за убиване, но не безмозъчна. Нямаше лудост в очите му, само ярост и жажда за кръв.

Беше Баронс... но не беше.

Изръмжа дълбоко, много по-близо, отколкото беше преди миг.

Очите ми се отвориха рязко.

Стоеше на два метра от мен, извисяваше се над мен, преливаше от неизразходена ярост. Диви очи се бяха заковали на врата ми, ръце с остри нокти се отваряха и свиваха, сякаш не искаше нищо повече от това да ги обвие около врата ми и да стисне.