Разкритието на древния ръкопис

– Свали ме долу! – заповядах.

То се раздвижи толкова бързо, че беше поело цялата ми длан в устата си, преди да мога дори да ахна. Думата „долу“ не беше напуснала още устните ми, когато ръката ми изчезна и остри черни зъби се бяха сключили около китката ми.

Но те не откъснаха ръката ми, както подозирах. То засмука. Езикът му – влажен и топъл върху пръстите ми, минаваше нежно около тях.

Пусна ръката ми така внезапно, както я беше погълнал. Юмрукът ми беше празен.

Взирах се глупаво в него. Извадих руни, от които най-смъртоносните сред Фае се страхуваха, а това нещо просто ги изяде? Като сочна разядка? Облиза устните си. Аз ли бях основното ястие? В мъгла от движение изчезна и другият ми юмрук.

Мокър натиск върху кожата ми, копринена прецизност на език, драскане на зъби по китката ми и този юмрук също остана празен.

Пусна ме. Приземих се неравно на крака, ударих се в едно разбито канапе и се закрепих.

Все още облизвайки устните си, звярът започна да се отдръпва.

Когато спря в млечен басейн от лунна светлина, очите ми се присвиха. Нещо беше... не наред. Не изглеждаше правилно. Всъщност, изглежда... страдаше.

Хрумна ми ужасна мисъл. Ами ако беше звяр с прост мозък и аз току-що го бях нахранила с нещо смъртоносно, а то не знаеше какво да прави, освен да изяде всичко, което беше кърваво... като куче, което не може да подмине отровен сандвич?

Не исках да убивам още едно от тези създания! То ме беше спасило, също като Баронс!

Взирах се в него с ужас, надявах се да оцелее след това, което му бях причинила. Просто исках да се измъкна от него, да намеря място, където да се прегрупирам и да призова силите си, за да продължа. Имах определен брой оръжия на мое разположение. Трябваше добре да ги използвам.

То се олюля.

Проклятие! Кога щях да се науча?

Препъна се и тупна тежко на задницата си с дълбок, тръпнещ стон. Мускулите започнаха да трептят под кожата му. То отметна глава и зави.

Притиснах с ръце ушите си, но дори така воят беше оглушителен. Чух как в отговор и други се присъединиха към скръбния концерт.

Надявах се да не бягат право към книжарницата, за да бъдат с умиращия си брат и да ме разкъсат на парчета. Съмнявах се, че мога да измамя всички да ядат от отровните руни.

Звярът беше вече на четири крака, мяташе масивната си глава настрани, явно в предсмъртна агония с отворени широко челюсти, с отдръпнати назад устни и с оголени зъби.

То виеше и виеше с такава мъка и отчаяние, че заби шип право в сърцето ми.

– Не исках да те убия – извиках.

Присвито на пода, то започна да се променя.

О, да, бях го убила. Точно това стана, когато убих Баронс.

Очевидно смъртта ги принуждаваше да се преобразяват.

Бях вкаменена, неспособна да погледна встрани. Щях да нося и този грях така, както носех всички останали. Щях да чакам, докато се промени, и щях да съхраня в паметта си лицето му, за да мога да направя нещо специално за него, в новия свят, който щях да създам с Шинсар Дъб.