Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Дойде ред и за двата епизода. За първия трябваше лодка, а за втория — както на шега ги наричахме, „водни обувки“. Това невероятно творение на човешкия ум представляваше две мънички канута, дълги към два метра, съединени помежду със здрави щанги и завършващи с нещо подобно на делфинова опашка от гума или пластмаса. Пъхате всеки крак в съответното кану, пристягате го със специално брезентово горнище, здраво хващате руля — дълъг прът, закрепен за носа на „обувките“, помагат ви да се из правите на повърхността на водата и моментално трябва да започнете да движите стъпалата на краката си нагоре и надолу, сякаш тактувате. Двете „делфинови опашки“ действат по изумителен начин пляскат нагоре-надолу във водата и тласкат „обувките“ напред. Доста изморителна работа, при която откривате, че краката ви имат мускули, за чието съществуване никога не сте предполагали. Опасното е, че ако изгубите равновесие и паднете, едва ли ще можете да си измъкнете краката от брезентовите горнища на „водните обувки“ и докато някой се на кани да дойде на помощ, ще се удавите.
Джонатан бе намерил чудесна гребна лодка, дълга три метра, доста широчка в средата, с форма на дебел бръмбар, а боята й се белеше на широки ивици като кожата на изгорял от слънцето курортист. Докато „тактувах“ по повърхността на езерото в моите „водни обувки“, Джонатан караше лодката със снимачния екип след мен. Щом свършихме снимките на ходенето ми по вода точно както искаше режисьорът, нашият любезен звукооператор Брайън, който завистливо беше наблюдавал умелото ми изпълнение, реши да опита „водните обувки“. Помогнаха му, той тръгна и направи много стилна обиколка на езерото. Бедата го сполетя на връщане към брега. Кой знае защо, когато стигна на плиткото, Брайън загуби равновесие и политна настрани при дълбочина половин метър. Със заклещени в „обувките“ крака той започна неистово да цапа с ръце, за да задържи главата си над водата. Добре, че успя да се подпре с една ръка на дъното и да вдигне глава нагоре. Ако беше паднал в дълбокото и нямаше никой наблизо, щеше да се удави като нищо.
За следващия епизод ние с Лий щяхме да гребем в лодката и да обясняваме как с малко изобретателност и почти без никакви разноски природолюбителят може да се погрижи за екипировка, преустройвайки някакъв уред за всекидневна употреба. Например как от закачалка за дрехи да направи чудесна абордажна кука, с която да придърпва снопове растителност от средата на езерото към брега. На всеки природолюбител е известно, че най-интересните растения са разположени точно в центъра на езерото, и затова му е необходимо подобно приспособление. Снимането на идилията — Лий и аз със сламени шапки се носим с лодка по тихите води на езерото се оказа малко по-сложно, отколкото си го представяхме. Първо, лодката беше малка и след като ние с Лий влязохме в нея, на кърмата почти не остана място. Най-накрая обаче в нашата многострадална лодка се натъпка целият екип — кинооператор, помощник — кинооператор, звукооператор и режисьор, а нещастната ми съпруга трябваше да гребе из езерото, докато Джонатан реши, че са снимани всички кадри, които е пожелал.
Разделихме се с набъбналото от растителност езеро и със студената Англия, прелетяхме Атлантическия океан и се озовахме в Ню Йорк, или, както американците го наричат по известни само на тях причини — Голямата ябълка. Тук Пола щеше да бди над нас, Аластър — да ни режисира, Родърс — да ни снима, а ние щяхме да се опитаме да покажем, че дори в такъв гигантски град истинският природолюбител може да открие много интересни обекти. Аластър ни посрещна, както може да посреща само той с широко отворени засмени очи и с наклонена встрани глава, сякаш някакъв як палач бе стегнал въжето около врата му, намествайки клупа плътно под лявото му ухо.