Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Сутринта преди отпътуването ни Аластър, посрещнат със стонове на отчаяние от целия екип, реши да направим последен опит. И успяхме, защото беше твърде рано и масивният стар мъжки, на който попаднахме, имаше ужасен вид — като че ли току-що беше станал от леглото. Внимателно подкарахме колата към него, но срещу вятъра. Когато наближихме на дванадесетина метра, загасихме мотора и се уточнихме шепнешком, докато африканският гигант продължаваше да стои на същото място и подозрително да мърда уши напред-назад. Имаше някаква мъглява представа, че става нещо нередно, но не беше сигурен точно какво. Друг благоприятен за нас факт бе липсата на птички по гърба му. Иначе те сигурно щяха да бият тревога и покровителят им щеше тежко-тежко да се замъкне другаде.
— Сега искам да слезеш от колата, да отидеш възможно най-близо до него, да се обърнеш с лице към камерата и да кажеш встъпителните думи — прошепна Аластър.
— Благодаря — отвърнах аз. — А ти се спотайвай за по-сигурно в колата!
— Мислено ще бъда с теб! — окуражи ме той.
Слязох от колата с надежда да излязат верни приказките, че лесно можеш да избягаш от носорог поради късогледството му. Когато, напуснал сигурното си място, тръгнах към носорога, ми се стори, че животното неизвестно защо е станало два пъти по-голямо. Бавно, със затаен дъх, вървях към него, стараейки се да не настъпя някое сухо клонче. Той наведе грамадната си глава, изпръхтя и плесна с уши напред-назад, сякаш плющеше с камшик — звук, който не вдъхваше смелост. Рогът му изглеждаше два пъти по-висок и много по-остър от Айфеловата кула. Стигнах на около шест метра от носорога — според мен предостатъчно близо. Поех дълбоко дъх, смело му обърнах гръб и с грейнало към камерата лице, едва сдържайки се да не издам, че ужасно ме е страх, започнах уводните си бележки към програмата. Когато бях по средата, дочух тежък, тътнещ шум зад мен, който съкрати живота ми с няколко години. Очаквах вече всеки миг да бъда вдигнат на върха на сърпообразния рог. Хвърлих светкавичен поглед през рамо, стараейки се да демонстрирам равнодушие. За свое безкрайно удоволствие видях, че носорогът е свърнал и се отдалечава, пръхтейки ядосано на себе си. С лице към камерата и с олекнало сърце завърших репликата си, позволявам си да се похваля, без никакво треперене на гласа. Но да обърна гръб на деветстотинкилограмов носорог бе наистина една от най-трудните ми задачи в Южна Африка.
Девети епизод
От африканската савана долетяхме обратно в Англия. Тук ранната пролет може да бъде много хубава — светлосини небеса, ридове, обкичени с гирлянди от масленожълти иглики, гори, осеяни с тайнствения димно синкав цвят на дивия зюмбюл, поляни, позлатени с лютичета, първи нежнозелени кълнове по клоните, слабо, но топличко слънце.
Но не и когато сте решили да снимате филм за телевизията.
Следващата ни серия трябваше да бъде за езеро и река в Англия — много красиви особено през пролетта, когато водните животни — от попови лъжички до тритони и от видри до еднодневки, започват да си търсят храна.
Но не и тази пролет.
Беше пролет, сякаш по „поръчка“ за филмови творци — оловни небеса, арктични температури, дъждове, градушки, лапавици и накрая, след като вече бяхме убедени, че времето е изчерпало целия си репертоар, заваля сняг. Прелестното езеро, избрано от Джонатан заради прозрачната му и кехлибарена като светло шери вода, стана тинеста мътна чорба, в която не можеше да се види нищичко. Вторият ни обект, река Уай, която обикновено радостно лудува, бистра като стъкло, в скалистото си корито, беше станала неузнаваема от кал и отломки. Спокойно можеше да се сравнява с неприятните потоци лава, бълвани от някакъв мрачен, страдащ от стомашно разстройство вулкан. Излишно е да отбелязвам, че Джонатан изпадна в отчаяние — нож му се забиваше в сърцето, щом погледнеше през прозореца. Ходехме ту на единия, ту на другия обект (разположени, разбира се, в противоположните краища на страната) с напразната надежда, че времето се е оправило. Пола безпомощно провеси нос, защото не бе в състояние да се справи с директорските си задължения — да поддържа духа на целия екип. На всичко отгоре по време на нашите обиколки из света между нея и Джонатан съвсем неразумно се бе разгоряла много голяма любов и те бяха решили да се оженят след завършване на снимките. А като прелюдия към нормалния съпружески живот нямаше нищо по-естествено за Джонатан от това да припише на годеницата си причината за отвратителното време. Изобщо бяха дни на изпитание за всеки от нас.