Диви кинозвезди

В нашето прелестно запустяло място обаче нямаше гъсеници копринопреди, макар че саморасла черешка предлагаше любимите им листа. Събрахме се на „съвещание на високо равнище“ и стигнахме до гениалното откритие, че бюджетът действително би могъл да покрие „страхотните разходи“, ако Хелън достави няколко гъсеници от нейния квартал (в другата част на града), където те се въдеха в изобилие и предизвикваха възмущение. Имахме намерение да ги пуснем по черешката, да ги снимаме и от ново да ги „въдворим“ в първоначалното им „местожителство“.

Заловихме се за работа. Отново — за кой ли път бяхме изпълнени с признателност към гръмогласната Пола. Някои кадри трябваше да се снимат от покрива на сградата отвъд оживената улица. Пола напрегна докрай своите бели дробове и гласни струни, за да ни дава указания от върха на пететажната сграда, и успя да заглуши тресящия се, ревящ и виещ поток от автомобили. След по-важните епизоди стигнахме до гъсениците. Те заедно с черешовите им клончета, грижливо увити в муселин, бяха извадени благоговейно от автомобила. Внимателно ги занесохме при черешовата фиданка, която, хилава и прегърбена като дете от бедняшки квартал, продължаваше храбро да се опълчва на Ню Йорк и на опитите му да я погуби. Внимателно ги прикрепихме заедно с копринените им „аутостради“ към клоните на черешката, тъй че да изглеждат малко по-естествено от самата природа. Чак тогава усетихме, че към нас се е присламчила една дама и наблюдава действията ни с леко разсеян поглед и полуотворена уста.

— Какви ги вършите тук, а? — рече тя, движейки с мъка телесата си, пристегнати в тесни панталони и дочено яке.

Аластър се обърна към нея с изкривена глава и добродушно я погледна. За щастие преди той окончателно да обърка вече озадачения й ум, Пола взе думата:

— Правим филм за природата в града и искаме да покажем, че тя проявява признаци на живот дори в Ню Йорк.

— Затова ли са тия гадини? — попита дамата.

— Да — любезно отвърна Пола. — Наричат ги гъсеници копринопреди.

— Ама тия не живеят тук — възрази дамата. — Вие сте ги довлекли отнякъде.

— Е, да. Нали, понеже тук няма, трябваше да ги донесем за филма — обясни Пола, леко смутена от неандерталския поглед на дамата.

— Щом ги не е имало, що сте ни ги домъкнали, а? — поиска да знае дамата.

— За филма — отсече Аластър, който се опитваше да се съсредоточи върху два щекотливи въпроса: дали гъсениците трябва да пълзят от дясно на ляво, или от ляво на дясно и дали ще му се подчиня ват.

— Ама това е измама! — викна дамата, преминавайки от състояние на летаргия в позиция на спореща средноевропейска страна, застанала с леко разкрачени крака и ръце на кръста. — Вие ги мъкнете тук, иначе няма кьорава гадина от тия! Това е измама. Нарочно ги довлякохте, проклетите!

— Ама, разбира се, че ние ги довлякохме! — се обади Аластър, раздразнен, че са му прекъснали мисли те. — Ако не бяхме ги довлекли, нямаше какво да снимаме!

— Това е измама, нагласена работа! — продължа ваше дамата.

Обадих се в ролята на миротворец:

— Не знаете ли, мадам, че деветдесет на сто от филмите за света на природата — например тези на Уолт Дисни, са предварително нагласени? Целият процес на филмиране е нещо като измама, нещо подобно на работата на художник портретист или пейзажист, който според своя замисъл гледа на природата от друг, по-добър ъгъл.

— Уолт Дисни не лъже! — се озъби дамата като разярена тигрица, попаднала в интелектуална клопка. — Уолт Дисни е американец. Вашите работи са шашми и вие ги скалъпвате на нашето място!

— Имаме разрешение от кметството — обясни Пола.

— А имате ли разрешение за вашите шашарми от асоциацията на Осемдесет и седма улица62? — попита дамата и се наду като пуйка пред пуяк.

— Но нали кметството е по-важен орган? — учуди се Пола.

— Нищо не важи пред нашата асоциация! — заяви дамата.

— Нали… за някои… небостъргачи… много живот… гъсеници… — обади се Аластър, като се въртеше в един от своите омагьосани кръгове.

— Отивам да питам нашата асоциация кой ви позволява да правите шашми! — закани се дамата.

И се засили с такава крачка, сякаш отиваше самичка да освободи обсадения Ленинград.

Въздъхнахме с облекчение. Но то не трая дълго. Аластър на висок глас даваше указания на една гъсеница, очевидно затруднена да разбере неговия английски, когато дамата се върна, водейки една от онези кавгаджийки, които като че са излюпени от сврачи яйца и във всичко търсят най-лошото с войнствен, святкащ като лазерен лъч поглед. Придружаваше я навярно телохранител — мъж, който изглеждаше така, сякаш е бил направен от картон още в най-ранна възраст и оттогава непрестанно го е валял дъжд.