Възрастите на Лулу

лицето ми, но аз не исках да го гледам. — Никога няма да ти простя, никога.

Той се обърна и се отдалечи от мен, но изведнъж се върна. Бях се подпряла на стената. Изглеждаше съсипан.

— Не си мислила много за мен, нали?

Тогава разбрах, че е пиян, в дванайсет и половина на обед. Пиян, но се контролираше добре, макар че мен не можеше да ме излъже. Тогава се почувствах зле, защото помислих, че сега с червенокосата и с течение на времето бих го оставила. Предпочитах да не си спомням за всичко това, когато се махнах от къщи. Марсело престана да ми говори една година, собственият ми брат, всички ме сочеха с пръст. Пабло не, той никога не го стори, но пиеше много. Тогава по цял ден беше пиян.

— Не ми остава много време, разбираш ли? Бавно остарявам, чувствам се все по-смешен с всички тия детинщини, няма какво да говоря и не обичам да показвам нищо на никоя... Понякога си мисля, че оглупявам. Не ми коства нищо, наистина лесно ги намирам. Единственото предимство да си поет, който не продава книгите си в тия времена, е да хващаш мацки и да пиеш гратис... ти знаеш, но вече съм уморен, много уморен... ,

Очаквах какъвто и да е знак, ла да се хвърля в краката му, но не каза нищо пбвЛче, обърна гръб и се отправи към гостната. „Губя самообладание” — помислих. В този момент Паблито излезе от стаята и ме погледна с очи, молещи извинение. Бе чул всичко.

— Искаш ли едно кафе?

' Кимнах с глава. ,

Закуската бе съвсем краткЛ. ТЬй не проговори повече. Кристина се опитваше, незабелязано и неуспешно, да свали моя гостенин, който я отхвърляше с лекота. Инес бе досадна. Искаше всички да играем на криеница. /

Пабло дори не се сбогува с мен, когато си тръгнаха.

— Този ли е мъжът ти? — Паблито се бе настанил в едно кресло, без да има намерение да си ходи. Казах му, че е той. — Ами той е много готин, с тия посребрени коси, много ми харесва. По-възрастните мъже са особено привлекателни...

Не знаех дали да се смея, или да го изхвърля от дома си, но не исках да оставам сама.

— Когато си бил малък, си искал играчки от Дядо Коледа, нали? — Той потвърди и му се усмихнах. — След това продължи отново да искаш играчки от родителите си, когато разбра, че Дядо Коледа е измама, нали? — Отново потвърди. — А кога ти харесваха повече играчките — преди или след като разбра всичко?

— Преди, но има ли това нещо общо с големината на члена на мъжа ти...

Изсмях се, защото ми беше забавно.

— С неговия точно не, но има връзка с мъжките членове въобще, защото и двете неща — и членовете, и Дядо Коледа са едно и също нещо, два мита, не разбираш ли? — Не, не разбираше, видях го в очите му. — Виж какво, цялата фантасмагория за елените, за препускането от Северния полюс не променя нито качеството, нито количеството на играчките, но им придава особен чар. За теб илюзията е била по-голяма.

Не е ли така? Същото е и с големината на пениса на Пабло, което не променя нито количеството, нито качеството на чукането му. Разбираш ли сега? Но на Джими е по-голям. Живеем в свят, изграден от илюзии, целият свят почива на тях. Защо да започваме с илюзиите за големите членове, защо да разбиваме тази илюзия преди останалите? Илюзиите са необходими, защото помагат на хората да живеят...