Възрастите на Лулу

Инес, седнала на ръба на леглото, го сочеше с пръстче.

— Какво е това, татко?

Пабло, коленичил пред нея, й се усмихваше.

— А, това ли... това значи, че му е мъчно за мама.

— Сираче ли е горкото? — попита с тон на истинско съчувствие.

— Не, Инес — Пабло се засмя. — Не е сираче, а му е мъчно за мама, за твоята мама, за Лулу, разбираш ли? v — Ти нямаш това, когато спя при теб, а също казваш, че ти е мъчно за мама... — обърна се тя към него учудена.

— Аз съм много по-стар от него.

— Ами това е момиче, глупчо! — обърна се тя развеселена, защото страхотно обичаше да ни хване натясно, който и да било от нас двамата. — Има опашка като мен... — опипа косата си. Обичах да я гледам, много приличаше на мен. Пабло често ми казваше, че иска да има дъщеря като мен, а аз се пипах

по корема и се смеех. Накрая стана, както той искаше, и се роди дъщеря, досущ като мен.

— Не, Инес. — Говореше съвсем тихо, с много спокоен глас, който използваше, за да обясни важни неща. Този тон я очароваше, както и мен. — Това няма нищо общо, аз също мога да нося опашка, ако не си режа косата. Това е момче, виж добре, има едно топче на гърлото...

— Елиса също има топче и е момиче. — Инес винаги наричаше Ели Елиса и го обичаше много, защото се забавляваше страшно с жестовете, гласа, походката му и най-вече с адамовата му ябълка.

— Но Елиса има цици, а този няма, погледни. — Пабло посочи гладките гърди на Паблито и Инес се загледа, като кимаше с глава. Този аргумент бе решаващ за нея.

Често пъти се бях питала дали този е най-подходящият начин за възпитание на едно дете, попитах също и Пабло една вечер, когато Ели бе у дома. Беше дошъл да гледа „Как да се ожениш за милионер”, който щяха да дават по телевизията. „Бих искал да съм Мерилин!”

— заяви още щом се появи на вратата, и тогава Пабло се обади на един приятел от времето, прекарано във Филаделфия, който минаваше през Мадрид и искаше да ни види. Не можехме да намерим бавачка и приехме предложението на Ели да остане с Инес, която току-що бе навършила две години. Тогава попитах Пабло дали този е най-правилният начин да се възпитава едно дете, на което ми отговори, че намира добре да я възпита така, както ме бе възпитал мен, за да попадне на мъж като него. Лишавахме я от удоволствието да бъде перверзна, на което той отвърна, че било по-добре така при всички случаи.

— Как се казва? — Инес сляпо вярваше, че баща й знае всичко, докато на моите познания вярваше много по-малко.

— Пабло — двамата се обърнаха, за да ме погледнат. — Казва се Пабло, също като баща ти и е много изморен, така че да го оставим да поспи. Освен това

— обърнах се към Инес — Кристина те търсеше, защото каза, че искала да играете на криеница...

— Тя никога не иска... — промърмори. Не ме учудва, помисли* си, беше истинско мъчение да играеш на криеница с Инес, която никога не се уморяваше и вечно правеше дяволии.

— Но днес иска — разсмя се Пабло... — И аз на твое място бих използвал случая...

Тя стана и излезе тичешком. Той също стана и излязохме от стаята.