Господарят на войната

— Да, срещнах се с Тюдрик — отговори Емрис. — Отидох при него с Агрикола, който ти праща много поздрави.

Агрикола беше военачалник на Тюдрик навремето, велик воин, който се сражаваше с римска ризница и хладнокръвна жестокост. Но сега Агрикола бе вече стар човек, а неговият господар Тюдрик се бе отказал от трона и си бе остригал темето като свещеник, а властта бе в ръцете на сина му.

— Добре ли е Агрикола? — попитах аз.

— Остарял, но жизнен и енергичен. Той е съгласен с нас, но… — Емрис сви рамене. — Когато Тюдрик абдикира, той се отказа от властта и сега каза, че не може да промени решението на сина си.

— Не, не може, а не иска — изръмжах аз и се върнах край огъня.

— Вероятно не иска — съгласи се Емрис и въздъхна. — На мен Тюдрик ми харесва, но той сега е зает с други проблеми.

— Какви проблеми? — пак избухнах аз без да искам.

— Иска да разбере — отговори Емрис неуверено, — дали в рая хората ядат като смъртните, или им се спестява тази земна нужда. Някои вярват, че ангелите изобщо не ядат, че наистина са освободени от всички отвратителни земни апетити, и старият крал се опитва да води точно такъв живот. Яде много малко, даже ми се похвали, че веднъж успял цели три седмици да не ходи по голяма нужда и после се чувствал свят в много по-голяма степен.

Сийнуин се усмихна, но нищо не каза, а аз само недоверчиво се вторачих в епископа. Емрис допи медовината.

— Тюдрик твърди — добави той неуверено, — че ще гладува докато стане светец. Признавам, че не ми се вярва, но той наистина прилича на много набожен човек. Дано всички ни настигне тази благословия.

— Какво казва Агрикола? — попитах аз.

— Той пък се хвали, че редовно ходи по голяма нужда. Простете, лейди.

— Двамата сигурно са се зарадвали, че се виждат пак — сухо каза Сийнуин.

— Тази среща не беше много полезна — призна Емрис. — Отидох с надеждата да убедя Тюдрик да повлия на решението на сина си, но уви — епископът сви рамене, — сега можем само да се молим.

— И да държим оръжията си готови — добавих аз уморено.

— И това — съгласи се Емрис. Той кихна пак и се прекръсти, за да не го сполети нещастието, което предвещаваше кихането.

— Мюриг ще пропусне ли копиеносците от Поуис през страна си? — попитах аз.

— Кунеглас му заяви, че и да откаже да го пусне пак ще мине през Гуент.

Аз изстенах. Само това ни трябваше брити да се бият с брити. Такива войни години наред бяха изцеждали силита не Британия и бяха помогнали на саксите да превземат долина след долина, град след град, макар че напоследък не бритите, а саксите воюваха помежду си, а ние се възползвахме от техните вражди и им нанасяхме поражения, но Сердик и Аел бяха научили урока, който Артур успя да втълпи на бритите — че победата идва благодарение на единството. Сега саксите бяха обединени, а бритите — разединени.