Средиземноморският храст
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Средиземноморският храст». Краткое содержание книги:
Наведе се, извади водолазния си нож от ножницата и тръгна към кърмата, държейки острието от неръждаема стомана на сантиметри пред себе си.
След малко, изненадващо пред него съвсем ясно се открои командният мостик и доколкото можеше да види, там също нямаше никого. Той се сля с тъмнината и се качи безшумно по металните стъпала на мостика. Кормилната рубка беше тъмна и безлюдна. Ръкохватките на щурвала стърчаха самотни, а компасната месингова колонка стоеше изправена като ням караул. Пит не можа да види надписа върху телеграфа, но по положението на стрелките разбра, че последната команда е била СТОП МАШИНИ. На слабата светлина от звездите той различи рафт под перваза на левия прозорец, и заопипва с пръсти съдържанието му: лампа „Алдис“, сигнален пистолет, сигнални ракети. После щастието му се усмихна. Ръката му докосна познатата цилиндрична форма на фенерче. Той свали банските си гащета и обви с тях стъклото дотолкова, че да намали до минимум светлината на фенерчето. Тогава започна да оглежда със слабия светлинен лъч всеки сантиметър от рубката — пода, напречните прегради, апаратурата. Светеше единствено мъничката сигнална лампа на пулта за управление.
Перденцата в помещението за навигационни карти в дъното на кормилната рубка бяха спуснати. Не си бе представял, че може да съществува някъде толкова подредено помещение за навигационни карти. Пит пъхна обратно водолазния си нож в ножницата, подпря фенерчето върху екземпляр на „Морски алманах“ и огледа маркировките върху картите. Линиите съвпадаха напълно с познатия курс на „Куин Артемиша“ от Шанхай дотук. Направи му впечатление, че нямаше грешки или изтрити места при нанасянето на компасните корекции. Всичко беше безупречно, очебийно безупречно.
Корабният дневник беше отворен на страницата с последно нанесените данни: 03:52 часа — пеленг към фара на Брейди Фийлд 312 градуса на приблизително осем морски мили; вятър югозападен, 2 възела. Бог да пази „Минерва“. Часът показваше, че вписването на данните е станало по-малко от час преди Пит да е заплувал насам от брега. Но къде е екипажът? Нямаше и следа от наблюдател, спасителните лодки бяха на местата си. Да се изостави напълно един кораб му се струваше нелепо, странно.
Пит чувстваше устата си суха, а езикът му беше като гумена гъба. В главата му сякаш биеше чук и притъпяваше мисловната му дейност. Той напусна кормилната рубка, като тихо затвори вратата след себе си, и по един тесен коридор тръгна към капитанската каюта. Вратата й беше открехната. Той я побутна леко навътре и пристъпи безшумно в металната кабина.
Филмов декор — точно на това му заприлича помещението. Всичко беше чисто и подредено и поставено точно където е мястото му. На отсрещната напречна преграда висеше аматьорска маслена картина, изобразяваща „Куин Артемиша“ в цялото й спокойно великолепие. Пит потръпна при вида на цветовете — корабът плаваше по кървавочервено море. Картината беше подписана в долния десен ъгъл с името София Ремик. Върху писалището имаше обичайната снимка в евтина метална рамка, от която гледаше кръглолика матрона. Посвещението на снимката гласеше: „На капитана на моето сърце от неговата любяща съпруга“. Подпис нямаше, но очевидно беше писано от същата ръка, нарисувала и картината. До снимката върху иначе празния плот на писалището прилежно поставена в чист пепелник, лежеше лула. Пит я взе и помириса почернялата й чашка; не бе пушено с нея от месеци. Нищо наоколо не изглеждаше да е било ползвано или пипано. Беше като музей без прах, като къща без миризма. И като самия кораб — тихо като в гробище.
Той излезе, затвори и тази врата след себе си и едва ли не му се прииска някой странен глас да извика: „Кой е там?“ или „Какво правите тук?“. От пълното спокойствие потта му се вледени. Започнаха да му се привиждат неясни фигури в тъмните ъгли. Сърцето му биеше учестено. Вероятно за не повече от десет секунди той остана на място, без мускул по тялото му да трепне, насилвайки се да възстанови контрола над съзнанието си.
Скоро ще се съмне, помисли си той, трябва да побързам. И се затича по левия коридор, без повече да се старае да се промъква крадешком. Спря се пред следващата каюта и отвори вратата й. И тя беше малка. Един бърз поглед му разкри същото положение като в капитанската каюта. Стигна до радиорубката и влезе вътре. Предавателят беше топъл и със зададена на ултракъси вълни честота, но радистът подозрително отсъстваше. Пит затвори вратата и продължи по пътя си.
Стълбите, левите и десните коридори — всички те като че ли се сливаха в един дълъг, черен подземен тунел. Бяха нужни усилия, за да не загуби човек чувството за посоката си в този лабиринт. Един гол мъж, само по леководолазна спасителна жилетка, в мрачен кошмар от сива боя и метални стени. Той се препъна в едно стъпало и падна, като удари пищяла си и от болка изпусна фенерчето — всичко това беше придружено с една ругатня.