Средиземноморският храст

Нямаше какво друго да се види в трюма. Пит излезе от него и се запъти към машинното отделение. Загуби близо осем скъпоценни минути, докато открие стълбата, водеща към него. Сърцето на кораба беше топло от двигателите и миришеше на горещо гориво. Той застана на преходния мостик над огромните и безжизнени машинарии и се огледа за признак на човешка дейност. Светлинният лъч улови блясъка на лъскави тръби, които се виеха по напречните прегради в успоредни редици и свършваха в огромна маса от клапи и измервателни уреди. Оттам слабият лъч падна върху небрежно свит на топка омаслен парцал. Над парцала имаше рафт с няколко неизмити от кафе чаши, а до тях — поднос с разхвърляни инструменти с отпечатъци от мазни пръсти. Е, поне някой е работил в тази част на кораба, каза си той с облекчение. Знаеше, че в повечето машинни отделения се поддържаше чистота като в болница, но това тук правеше изключение. Добре, но къде са главният механик и машинистът? Не може да са се изпарили в егейския въздух.

Пит понечи да си тръгне, когато отново чу отекналия през вътрешността на кораба тайнствен шум и се спря. Остана неподвижен, стаил дъх, както му се стори цяла вечност. Много странен беше този шум и той неволно потрепери. Освен това му напомни на драскането на тебешир по черна дъска. Шумът продължи да се чува още десетина секунди, после заглъхна с глухо издрънчаване на метал в метал.

Пит беше се облял в студена пот, както затворникът в затворническа килия, чакайки надзирателя и пазачите да го отведат в газовата камера. Но не му и трябваше да е преживявал подобно нещо, за да опише какво е чувството. От това да си сам в клаустрофобично пространство и да очакваш стъпките на смъртта, идващи към теб от черното неизвестно, можеше да ти се смрази кръвта. Изпълниш ли се със съмнения, плюй си на петите, напомни си той. И точно това направи — плю си на петите. Обратно по коридорите, нагоре по стълбите, докато най-сетне белите му дробове бяха посрещнати от чист и благотворен въздух на откритата палуба.

Ранното утро беше все още тъмно и крановете се извисяваха към кадифеното небесно покривало, което сияеше от безброй звезди. Вятър едва полъхваше. Радиомачтата над командния мостик се полюшваше на фона на Млечния път, а под краката на Пит корпусът проскърцваше от движението на леките вълни. Той се спря и се вгледа в тъмната ивица на тасоския бряг, отдалечен на около километър и половина. После сведе поглед към гладката черна повърхност на водата. Тя изглеждаше толкова подканваща, толкова спокойна.

Фенерчето му все още светеше. Пит се наруга за глупостта си, че не го изключи, когато излезе на палубата. Все едно че се излагаше на показ, облян от неонова светлина. И бързо го угаси. После много внимателно, за да не се пореже от счупеното стъкло, отви от него банските си гащета, махна полепналите по плата парченца стъкла и ги хвърли зад борда. До слуха му долетя тих плисък, наподобяващ капки дъжд, падащи в езеро. Изкуши се да захвърли във водата и самото фенерче, но разумът му отхвърли тази мисъл. Оставеше ли мястото му на рафта празно, щеше да е равносилно да изпрати на капитана — ако такъв съществуваше — телеграма с текст: „Точно преди зори на борда на вашия кораб се промъкна крадец и претършува кораба ви от край до край“. Това съвсем нямаше да е умна постъпка, особено като се вземеше предвид, че си има работа с хора, успявали да надхитрят почти всеки орган на изпълнителната власт в света. Трябваше да поеме единствено риска, че стъклото на фенерчето е счупено.