Средиземноморският храст

— Боже господи! — ахна Закинтус. — Това е майбаха на Фон Тил. — Той се обърна към Пит. — Как се сдоби с нея?

— Трофеите принадлежат на победителя — отбеляза захилен Пит.

Джордино повдигна едната си вежда.

— Сега разбирам за какъв обемист сувенир говореше. Но и другият ти сувенир никак не е лош.

Пит отвори предната врата на колата.

— Мисля, че и двамата познавате очарователния ми шофьор.

— Прилича ми на една жена, която срещнах край Егейско море — каза усмихнат Джордино. — Тази обаче е много по-красива.

Жената се разсмя.

— Само за да докажа, че ласкателството си има цена, ти прощавам, задето грубо ме метна на рамо, за да ме изнесеш от лабиринта. Постарай се другия път да ме предупредиш, за да си облека прилични дрехи.

По лицето на Джордино беше изписан глуповат израз.

— Обещавам.

Пит се обърна към Закинтус, в очите му блестяха весели пламъчета.

— Ще ми направиш ли една услуга, Зак?

— Стига да мога.

— Бих искал да ползвам услугите на един от вашите агенти за две седмици. Ще можеш ли да го уредиш?

Закинтус погледна към жената и кимна с разбиране.

— Мисля, че да. Управлението и без това ти е много задължено.

Пит се настани на предната седалка и затвори вратата. После подаде бастуна си на Джордино.

— Дръж. Май че повече няма да имам нужда от него.

Преди Джордино да отговори, жената включи на скорост и огромната градска кола се вля в движещата се редица от автомобили.