Средиземноморският храст

На Пит не му беше нужно да види, че корабът се движи, за да разбере, че е потеглил; той просто чувстваше как гребните винтове се врязват във водата. От това разстояние той не бе видим за никой наблюдател, а и не се страхуваше, че ще бъде всмукан от огромните винтове, които щяха да го смелят за храна на рибите.

Вълна на разочарование обля Пит, като видя как морският съд бавно се изниза покрай поклащащата му се над повърхността глава. Изпълни се с чувството, че наблюдава балистична ракета, повдигната от площадката и изстреляна по предварително очертан път към разруха и смърт. Беше безпомощен, не можеше да направи нищо, за да го спре. Скрит някъде на борда на „Куин Артемиша“ имаше хероин, достатъчен да доведе половината население на Северното полукълбо в делириум. Един бог знае какъв хаос би настъпил във всеки град, във всяко селище, ако наркотикът бъде разпространен до всички пласьори на дребно, които живееха на гърба на печално зависимите от него. Колко ли души щяха да се превърнат в отрепки и щяха да умрат от неговото въздействие? Сто и трийсет тона хероин на кораба! Как беше онази песничка, която бе пял преди много години в училище — „Сто бутилки бира върху стената…“. Тя едва ли имаше същото звучене, но беше за безгрижни сърца и души, а не за дрогирани съзнания и изгубени надежди.

Тогава Пит се замисли за себе си. Не с гордост, че е унищожил жълтия „Албатрос“ или че се беше качил да претърси „Куин Артемиша“ и се бе избавил непокътнат. Нарече се в себе си кръгъл идиот, задето рискува живота си за нещо, което не му влизаше в работата, нещо, за което дори не му се плащаше. Неговата работа беше да извършва океанографски експедиции. Никой не му беше нареждал да тръгне по следите на контрабандисти на наркотици. И какво можеше да направи? Да не би да е ангел на хуманността! Нека Закинтус, Зино и Интерпол си играят на котка и мишка с Фон Тил. Това беше тяхна игра, те бяха обучени на нея. На всичкото отгоре и им се плащаше да я играят.

Пит отново изруга на висок глас. Прекалено дълго се бе отдал на мечтите си. Беше време да се отправя обратно към брега. Очите му механично проследиха кораба, чиито светлини постепенно се загубиха в избледняващата тъмнина на ранното утро. Вече нагази в прибоя, когато слънцето се показа над хоризонта и хвърли първите си лъчи върху каменистите хребети на тасоските планини.

Пит изхлузи дихателния си апарат и го пусна върху мекия мокър пясък заедно с регулатора за дишане, маската и шнорхела. Сковаващите пипала на изтощението запъплиха по тялото му; той им се покори и се свлече на четири крака, физически се чувстваше като пребит, но съзнанието му почти не забелязваше това — беше заето с нещо друго.

Пит не попадна на никакви следи от хероин на борда на кораба. Никакви следи нямаше да намерят и служителите от Управлението за борба с наркотиците, и митническите инспектори. Това беше повече от ясно. Под водолинията — там беше вероятността. Но положително бдителните следователи са изпращали вече водолази да огледат всеки сантиметър от корпуса, след като корабът е хвърлил котва край дока. Освен това нямаше начин товар с такъв обем да бъде свален незабелязано, освен ако не е бил спуснат във водата, за да бъде изваден по-късно. Но и това беше малко вероятно, продължи да разсъждава той. Щеше да е доста очебийно. За изваждането от водата на херметизиран контейнер, пълен със сто и трийсет тона солиден материал, щеше да е нужна операция в голям мащаб. Не, положително е бил приложен друг, по-находчив метод, такъв, който успешно щеше да попречи да бъде разкрит.