Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Когато му отивах на гости, той почти през цялото време седеше на рояла. Казваха, че бил много добър пианист, но аз не разбирах от тези неща. Въпреки това нямах нищо против да послушам, стига креслото ми да е меко и удобно. Неведнъж му бях казвал, че нямам отношение към музиката, но той, изглежда, забравяше това или пък просто не можеше да повярва, че на света има такива хора. И тъй, той обръщаше глава към мен и казваше:
— Това… слушай само… боже мой, та това е…
Но гласът му замираше и думите, които трябваше да изразят, боже мой, тази вечна и безсмъртна красота, оставаха неизречени. Той просто оставяше фразата да увисне и да се огъва бавно във въздуха, подобно къс разнищено въже, поглеждаше ме с ясните си, дълбоки, сини като планинско езеро очи — такива очи и такъв поглед има съвестта на човека към три часа сутринта, — а после, за разлика от нашата съвест, започваше да се усмихва лекичко, една смутена, едва ли не виновна усмивка, която преобразяваше тази права уста и квадратната челюст и сякаш казваше: „Ай, дявол да го вземе, какво да направя, друже мой, като имам такъв поглед и не мога да гледам другояче.“ После усмивката се стопяваше, той се обръщаше към рояла и слагаше ръце на клавишите.
След време ще престане да свири и ще се отпусне в някое от охлузените кресла. Понякога ще се сети да ми налее уиски със сода, а може да налее дори и на себе си — бледичко като слънчеви лъчи зиме и не по-силно. Така ние седим, без да разговаряме, отпиваме бавно от чашите, очите му светят със студеносин пламък и стоят съвсем сини на смуглата кожа, опъната здраво върху костите на лицето. Така беше и в детските ни години в Бърдънс Лендинг, когато излизахме за риба. Час след час седяхме в лодката под жаркото слънце, без да си продумаме дума. Или се припичахме на брега. Или станувахме на палатки и след вечеря лежахме край пушливия огън, за да се спасим от комарите, без да продумаме.
И може би Адъм тъкмо затова ми отделяше от времето си — защото аз му напомнях за Бърдънс Лендинг и тогавашните дни. Не, той не отваряше дума за тези дни. Но веднъж заговори. Седеше в креслото, загледан в чашата с размитото уиски, която въртеше бавно в дългите си, костеливи, нервни пръсти. После вдигна поглед към мен и каза:
— Колко хубаво си живеехме, нали? Когато бяхме деца.
— Да — отвърнах аз.
— Ти, Ан и аз.
— Да — казах и си спомних за Ан. После попитах: — А нима сега не живееш добре?
Той се замисли над въпроса ми и мисли около половин минута, сякаш въпросът беше много сериозен. А може би наистина беше такъв. После отвърна:
— Знаеш ли, струва ми се, че никога не съм се замислял над това. — И след малко: — Да, никога не съм се замислял над това.
— Но нима не живееш добре? — повторих. — Ти си знаменитост. Нима знаменитостите живеят зле? — не го оставях аз.
Разбирах, че човек няма право да задава такива въпроси на когото и да било, особено с тон като моя, но не можех да го избягна. Приятелят, с когото си израснал, е преуспял, станал е знаменитост, а ти си непрокопсаник, но той се отнася към теб както преди, сякаш нищо не се е изменило. Обаче тъкмо това те кара да му забиеш ножа, колкото и да се кориш за постъпката си. У непрокопсаниците има някакъв снобизъм. Те са затворен клуб, стара школа, „череп и кости“ и няма по-крива и надменна усмивка от усмивката на пияния непрокопсаник, когато разговаря на бара със стария си приятел, който е станал знаменитост, но никак не се е изменил, или когато старият приятел го заведе в къщи на обед и му представи хубавичката си ясноока жена и румените дечурлига. В занемарената квартира на Адъм нямаше хубавичка жена, ала той беше знаменитост и аз му отмъщавах за това.