Синьо злато

Като се възползва от двуметровия си ръст, Пол огледа внимателно и се убеди, че няма изостанали.

— Няма никой — каза той. — По-добре да се махаме от тук! Швейцарското ножче си е у мен. Може би ще успеем да направим нещо като сал от клони и лиани и да отплаваме по течението.

Гемей гледаше към мъглата.

— Имам по-добра идея! — Тя направи кратка пауза и продължи: — Но може би е малко рискована.

— Малко рискована? — усмихна се Пол. — Не забравяй, че отлично познавам начина ти на мислене. Сега ще предложиш да ги последваме и отмъкнем някое кану.

— И защо не? Гледай сега, те са си у дома и няма да очакват подобно нещо. При всичкото ми уважение към умението ти да боравиш с джобно ножче, не мога да си представя, че с него е възможно да се направи лодка, с която да стигнем бог знае колко километра надолу, без да потънем или да се натъкнем на още някого от тия типове. Беше доста трудно дори с аеролодката. Те не могат цял ден да гребат в тия пироги. Някъде ще трябва да ги извадят на брега. Просто ще ги открием, ще изчакаме да се стъмни и ще отмъкнем една. Басирам се, че няма и да забележат.

В лешниковите очи на Пол се появи весело пламъче.

— Няма ли в твоето предложение известен елемент на научен интерес?

— Добре де, признавам, че подбудите ми не са мотивира ни единствено от желанието да оцелеем. Не ми казвай, че самият ти не си задаваш въпроси за това високотехнологично племе и бялата му богиня.

— По-скоро се питах, дали нямат нещо за ядене — отвърна Траут, като се тупна по корема. Задъвка замислен някаква трева. — Сериозно, насадили сме се на пачи яйца и изборът ни не е богат. Нямаме представа нито къде се намираме, нито как да се измъкнем от тук. Нямаме и нищо за ядено. Както и ти посочи, те са си на тяхна територия. Предлагам да тръгнем много внимателно. Ние сме странници в чужда земя. Ще вървим бавно и ако нещо ни се стори опасно, изчезваме веднага.

— Добре — съгласи се Гемей. — Що се отнася до храната, вафли вече няма. Гледам птиците как кълват плодовете на оня храст. Няма умрели наоколо, така че вероятно не са отровни.

— Ами да пасем тогава! — отвърна Пол. — Не вярвам да са чак пък толкова лоши.

Но Траут грешеше. Бяха толкова горчиви, че човек не можеше да ги вкуси, без да сбърчи лице. Семейството тръгна покрай езерото с празни стомаси. На едно място, където тинестият бряг им заприлича на тресавище, те се изкачиха по-високо и попаднаха на пътека. Беше обрасла с трева и изглеждаше изоставена отдавна. Въпреки всичко, те напредваха внимателно, готови да се шмугнат в храстите, при най-малкия признак на чуждо присъствие.

Следваха пътеката, докато стигнаха място, където влажната мъгла на езерото нахлуваше в гората, като от машини за мъгла. Листата бяха мокри, а ревът на водопадите наподобяваше звука на хиляда литаври77. Даваха си сметка, че както скрива шума от собствените им стъпки, водопадът можеше да остави нечута и цяла маршируваща армия. Въздухът захладя и стана толкова влажен, че трябваше да запушат носовете си с ръка, за да не се задавят. Видимостта беше почти никаква и те вървяха с наведени глави, за да не изгубят пътеката.