Синьо злато

Остин гледаше Енрико право в очите.

— Кажете ми, мистър Педралес, като на колега колекционер, с какво ви привличат старинните оръжия?

Мексиканецът изглеждаше развеселен от въпроса. Огънят в погледа му намали температурата си, но с не повече от няколко градуса.

— Те представляват власт и средства за постигането й. А в същото време са красиви като женско тяло.

— Добре казано.

— А при вас как е?

— Освен майсторството на изработката, те ми напомнят, че живота и съдбата могат да станат жертва на късмета. Малко по-рано натиснат спусък. Твърде рано вдигнато дуло. Един изстрел, пропуснал някой жизненоважен орган със сантиметър или два. Такива са проявите на късмета в най-смъртоносните му форми.

Отговорът сякаш заинтересува мексиканеца.

— Вие сигурно се мислите за голям късметлия, мистър Остин, за да се оставите по такъв начин в ръцете ми.

— Не, защо? Заложих на това, че ще искате да си поприказваме.

— Направихте залога си. Възхищавам се от вашата наглост. За нещастие, днес явно не ви върви. Загубихте! — заключи студено той. — Не ме интересува кой сте и кого представлявате. Изтеглихте картата на смъртта. — Той отново щракна пръсти, мъжете станаха от масите и започнаха да се приближават. Остин се почувства като хитрата лисица, надхитрена от ловците.

С раздиращ слуха рев от двигател без ауспух, очуканото такси изскърца жално пред кафето. Древната машина още се полюляваше върху износените си ресори, когато от нея се измъкна шофьорът. Като се изключи лекото, но много мърляво сако върху рекламна фланелка от кръчмата „Хюсонг“, шофьорът с огледални очила, подозрително наподобяваше Джо Завала.

Той стоеше на тротоара и викаше на силно завален английски:

— Някой тука да викал такси?

Един от хората на Енрико го приближи и му заръмжа на испански.

— Търся американец — извика с пълен глас Завала, като надничаше над рамото на мутрата. — Сержант Алвън Йорк.

Мъжът сложи длан върху гърдите на Завала, за да подчертае значението на думите си.

— Добре! Добре! Проклети грингос! — Той се замъкна до колата и пое с дрънчене, повлякъл облак отровни газове подпре си.

Мутрата се извърна засмян.

Остин въздъхна с облекчение. Погледът му обходи ниските покриви и той се усмихна.

Завала му предаваше съобщение. По не особено дискретен начин, но пък ефективен. Сержант Йорк беше снайперист от Кентъки, награден с медал на честта за залавянето на германски пленници по време на Първата световна война.

— Забавен тип, а мистър Остин?

— Много забавен.

— Добре. А сега трябва да тръгвам. Adios76, мистър Остин. За съжаление, повече няма да се видим.

— Чакайте!