Момчешки живот

В Брутън още кипеше труд, тъмнокожите режеха дъски и сковаваха наново къщите си. Преминахме през търговската зона на градчето — малко каре с бръснарница, зарзаватчийница, магазин за обувки и друг за дрехи, както и други търговии, поддържани от местните. Мама зави по „Джесъмин Стрийт“ и в края на улицата спря пред къща, в която във всички прозорци грееха лампи.

Малката къщурка, както вече съм споменавал, беше боядисана във вихрушка от оранжево, пурпурно, червено и жълто. Отстрани бе издигнат гараж, където, предположих, се пазеше обсипаният с мъниста понтиак. Дворът беше спретнато окосен, а от тротоара към стъпалата на верандата водеше настлана с камъни пътека. Къщата не изглеждаше нито страшна, нито като замък на благородник; беше си просто дом и, като изключим наметката и от множество цветове, много приличаше на останалите сгради по протежение на улицата.

И все пак се запънах, когато мама заобиколи пикапа и ми отвори вратата.

— Хайде! — подкани ме тя. Гърлото й бе стегнато, макар по лицето й да не личеше колко е нервна. Носеше една от най-хубавите си неделни рокли и чудесните си неделни обувки. — Почти седем е!

Седем, казах си. Не се ли предполагаше това да е вуду число?

— Може би татко е прав — заявих. — Може би не трябва да го правим.

— Няма нищо страшно. Виж, че лампите светят!

Ако се очакваше от това да ми олекне, номерът не подейства.

— Няма от какво да се страхуваш — увери ме мама.

Това идваше от устата на жена, която трепереше, че сивата изолация, която наскоро бяха нанесли на покрива на началното училище, може да бъде вредна за дробовете.

Чухме приглушен разговор и стъпки. Хрумна ми, че времето, в което можехме да избягаме, изтича. Мама ме обгърна с ръка и ми се стори, че усещам ударите на сърцето й. След това дръжката на вратата се завъртя, самата врата се отвори и домът на Дамата се разкри пред нас. Касата от край до край се изпълни от висок, широкоплещест чернокож господин, издокаран в син костюм, бяла риза и вратовръзка. Струваше ми се едър и масивен като черен дъб. Имаше ръце, с които вероятно би могъл да троши топки за боулинг. Част от носа му май бе отрязана с бръснач. Веждите му се сливаха една с друга, гъсти като козината на върколак.

Казано със седем мистични думи: направо оцапах гащите от страх пред него.

— Ами… — поде мама и си изгуби мисълта. — Ами…

— Влизайте направо, ’спожо Макенсън! — мъжът се усмихна.

Озарено от усмивката, лицето му престана да изглежда тъй страховито и доби по-дружелюбен вид. Но гласът му беше дълбок като църковна камбана и вибрираше в костите ми. Мъжът отстъпи встрани и мама ме хвана за ръката и ме извлече през прага.