Момчешки живот

— Няма начин! — упорстваше той. — Няма да ходя на гости на хора, които подхвърлят кости и се ровят в отдавна умрели животни и… — той е спря. Предполагам, бе осъзнал, че с тези думи описва дядко Джейбърд. Завърши унило: — Няма и това е!

Мама реши, че е докарала коня до задънена улица. Усетих го по начина, по който въздъхна.

— Ще ми се да ида да видя какво има да ни каже. Ако нямаш нищо против?

Тишина. После, по-тихичко, татко се съгласи:

— Аха, нямам нищо против.

— Ще ми се да взема и Кори.

Това предизвика нов изблик.

— Защо? Искаш да види какви скелети висят в гардероба на старицата? Ребека, не знам какво иска тя и не ме е грижа! Но тази жена си играе с особени кукли и с черни котки, и Бог знае с какво още! Не смятам, че трябва Кори да стъпва в дома й!

— Ето тук в писмото си тя моли да доведем и Кори. Виждаш ли?

— Виждам. И хич и не го разбирам, но ти казвам: не бива да се забъркваме с Дамата! Помниш ли Бърк Хечър? Навремето беше помощник-бригадир в мандрата — през петдесет и осма?

— Да.

— Бърк Хечър имаше навика да дъвче тютюн. Дъвчеше го на топчета и винаги плюеше. Много гаден навик, за който той почти не се усещаше и — но не смей да казваш никому за това! — на няколко пъти се е забравял и е плюл в бидона с млякото.

— О, Том! Не е възможно!

— Честна дума, така е. Та, един ден Бърк Хечър си вървял по „Мърчант Стрийт“. Тъкмо си бил подстригал косата при г-н Долар — а той имаше гъста, буйна копа коса, през която едва минава гребен — и се забравил и плюл на тротоара. Само дето тютюневата храчка изобщо не стигнала до земята, понеже попаднала на обувките на Лунния човек. Разплескала се право върху носовете им. Не било нарочно, доколкото знам. Лунният човек просто си минавал оттам. Е, Бърк имаше странно чувство за хумор и това му се сторило забавно. Започнал да се смее, право в лицето на жертвата си. И знаеш ли какво?

— Какво? — поинтересува се мама.

— Седмица по-късно косата на Бърк започна да пада.

— О, не го вярвам!

— Вярно е! — твърдостта в гласа на баща ми подсказваше, че поне той вярва в казаното с цялата си душа. — Не мина и месец, откакто Бърк Хечър изплюл тютюневата храчка върху обувките на Лунния човек, и вече беше плешив като кристална топка! Започна да носи перука! Да, ’спожо, перука! За малко да полудее покрай тази история!

Можех да си представя как татко се навежда напред в креслото си, с тъй мрачно лице, че на мама й се налага да стиска зъби, за да не избухне в смях.