Момчешки живот

Внезапно Лунният мъж изникна от един коридор и влезе в стаята. Да го видим тъй отблизо стресна както мама, така и мен. Той носеше светлосиня риза с навити ръкави и бе надянал черни панталони с тиранти. Тази вечер бе окичен само с един часовник и под ризата се забелязваше белият ръб на тениска наместо веригата и голямото му разпятие. Не носеше и цилиндъра си — над лицето му изпръскана военна зона от бледожълто и абаносовочерно продължаваше нагоре по високото му чело и навлизаше в шапката от бели къдрички. Бялата му брада беше заострена и леко се извиваше напред. Тъмните му, оградени от бръчици очи, се спряха първо на майка ми и после на мен, след което Лунният човек се усмихна леко и кимна. Вдигна един тънък пръст и ни посочи към коридора.

Беше време да се срещнем с Дамата.

— Тя не се чувства добре — каза ни Амелия. — Д-р Париш й е предписал купища витамини.

— Не е нещо сериозно, нали? — попита мама.

— Дъждът е влязъл в дробовете й. Тя не се справя особено добре във влажно време, но сега, когато слънцето отново се показа, вече се чувства по-здрава.

Стигнахме до една врата. Лунният човек я отвори. Раменете му бяха крехки и превити. Отвътре ми лъхна на прашни виолетки.

Амелия надникна първа.

— ’спожо? Гостите ви са тук!

В стаята изшумоляха чаршафи.

— Моля — разнесе се треперливият глас на старица — покани ги да влязат!

Майка ми си пое дъх и прекрачи в стаята. Принуден бях да я последвам, понеже ме стискаше за ръката. Лунният човек остана отвън, а Амелия каза:

— Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте! — и след това внимателно затвори вратата.

И ето ни пред Дамата.

Тя лежеше на легло с бяла метална рамка, гърбът й бе намерил опора във везана възглавница, а горният чаршаф бе придърпан над гърдите й. Стените в спалнята й бяха изрисувани със зелени треви и клонки, и като изключим тихото бръмчене на вентилатор, човек би могъл да си представи, че се намира в екваториална джунгла. На масичката до леглото гореше електрическа лампа, до която бяха струпани списания и книги, и на удобно за Дамата разстояние се намираха и очила с бяла рамка.

В течение на няколко секунди Дамата просто се взираше в нас, а ние пък се взирахме в нея. Тя изглеждаше почти синьо-черна на фона на бялото легло и на лицето й нямаше и инч, лишен от бръчки. Напомняше ми за онези кукли от ябълки, чиито лица се спаружват на силното обедно слънце. Бях виждал шепи пресен сняг, остъргани от тръбите на Ледената къща — пухкавият облак на косата на Дамата бе по-бял. Тя носеше синя нощница, презрамките на която обкрачваха кокалестите й рамене, а ключицата й изпъкваше в толкова ясен релеф над кожата, та чак да ти се стори, че сигурно е болезнено. Същото се отнасяше и за скулите й — те изглеждаха толкова остри, че да разрежат праскова. Честно да си призная обаче, ако не притежаваше една своя основна черта, Дамата щеше да изглежда просто като древна, слаба като вейка чернокожа, чиято глава трепери в леки тикове.