Момиче на пружина

— Браво бе!

Сър Франсис сви рамене.

— Наистина миришете.

Карлайл свъси чело.

— Всички миришат. Горещо е, мамка му.

Андерсън го прекъсна:

— В търговското сигурно са бесни, задето са се опозорили и прочие. — Отпи от топлото уиски и се намръщи. А обичаше алкохол със стайна температура. Преди да дойде тук обаче.

Сър Франсис преброи монетите и ги прибра в касата.

— Министър Аккарат още се усмихва, но японците искат обезщетение за загубите си, а белоризците никога няма да им го дадат. Така че или Аккарат ще плати, за да замаже стореното от Тигъра на Банкок, или ще се опозори и пред японците.

— Мислиш ли, че японците ще си тръгнат?

— Японците са като калорийните компании, вечно търсят начин да се вмъкнат. Никога няма да си тръгнат оттук. — Намръщи се отвратено, премести се в другия край на бара и двамата отново останаха сами.

Андерсън извади едно нго от торбата и го предложи на Карлайл.

— Искаш ли да опиташ?

Карлайл взе плода и го огледа.

— Какво е това, по дяволите?

— Нго.

— Навява ми мисли за хлебарки. — Карлайл направи физиономия. — Не те е страх да експериментираш, признавам. — Върна му нгото и изтри ръцете в панталоните си.

— Страх те е, а? — подразни го Андерсън.

— И жена ми си мреше да опитва нови неща. Направо не можеше да се спре. Видеше ли някаква нова храна, непременно трябваше да я пробва. — Карлайл вдигна рамене. — Ще изчакам до следващата седмица да видя ще почнеш ли да храчиш кръв.

Загледаха се през прахоляка и жегата към лъскавата белота на хотел „Виктория“. В една от тесните улички перачка беше курдисала казаните си близо до останките на порутен небостъргач. Друга жена се миеше — изтъркваше предпазливо тялото си под саронга, който лепнеше мокър по кожата ѝ. Дечурлига тичаха голи сред боклуците, прескачайки отломки отчупен бетон, отлят преди повече от сто години по време на Разширението. В края на улицата се издигаха дигите, които удържаха напора на океана.

— Ти колко загуби? — попита накрая Карлайл.

— Много. Благодарение на теб.

Карлайл замълча. Изпи си уискито, махна за второ и щом Сър Франсис го донесе, попита:

— Наистина ли няма лед? Или се правиш на луд само защото смяташ, че утре няма да сме тук?

— Попитай ме утре.

— Ако и утре съм тук, лед ще има ли?

Сър Франсис се ухили.

— Зависи колко ще плащаш на работниците и мегодонтите да ти разтоварват стоката. Всички говорят как щели да станат богати, като горят калории за фарангите… така че, няма лед за сър Франсис.

— Но ако ние си заминем, няма да имаш клиенти. Какво ще стане с леда ти тогава?

Сър Франсис вдигна рамене.

— Каквото стане — стане.

Карлайл изгледа намръщено гърба на тайландеца.

— Мегодонтски синдикати, белоризци, сър Франсис. Накъдето и да се обърнеш, те чака някой с протегната ръка.