Момиче на пружина

Андерсън едва не се разсмя, но Карлайл вдигна предупредително пръст.

— Давай, смей се, но скоро ще ми целуваш задника и ще ми благодариш за новата митническа структура и за обезщетенията, които ще се появят в банковите сметки на всички ни.

— Белоризците никога не плащат обезщетения. Нито когато опожарят нечия ферма, нито когато конфискуват нечий товар. Никога.

Карлайл сви рамене, погледна към напечената от слънцето веранда и отбеляза:

— Мусоните наближават.

— Не мисля. — Андерсън също погледна към ярката светлина навън. — Трябваше да дойдат още преди два месеца.

— О, ще дойдат те, ще дойдат. Може да не е този месец. Може да не е и следващия, но ще дойдат.

— И?

— Министерството на околната среда очаква доставка на резервни части за градските помпи, онези при вълноломите. Спешна доставка. За седем помпи. — Направи пауза. — Та къде според теб се намира въпросното оборудване?

— Ами просветли ме.

— От другата страна на Индийския океан. — Внезапна хищническа усмивка разтегна лицето на Карлайл. — В един хангар в Калкута, който случайно е моя собственост.

Андерсън се огледа нервно.

— За бога, тъпо копеле такова! Сериозно ли говориш?

Сега всичко придобиваше смисъл. Хвалбите на Карлайл, странната му самоувереност. Склонността му да поема чудовищни рискове беше пословична. От друга страна, обичаше да преувеличава и беше трудно да отсееш истината от фукните му. Когато казваше, че говори в ушенцето на Аккарат, това най-вероятно означаваше, че има вземане-даване със секретарите му. Празни приказки, и толкова. Но това.

Андерсън понечи да попита за подробности, но видя сър Франсис да се приближава и се отказа. Очите на Карлайл светеха пакостливо. Сър Франсис сложи чаша с уиски до ръката на Андерсън, но на него вече не му се пиеше. Изчака сър Франсис да се отдалечи и наведе глава към Карлайл.

— Държиш града за заложник?

— Белоризците, изглежда, са забравили, че имат нужда от външния свят. Новото Разширение вече се задава на хоризонта, всяка нишка води към всички други нишки, а те още разсъждават като във времената на Свиването. Не проумяват колко зависими са станали от фарангите. — Сви рамене. — В момента белоризците са само фигурки върху шахматна дъска. Представа си нямат кой ги мести и че не могат да ни спрат по никакъв начин.

Гаврътна поредното уиски и остави чашата на бара.

— Трябва всички да пратим цветя на онова белоризо копеленце Джайде. Чудесно си свърши работата той. Като се има предвид, че половината помпи на града не работят… — Отново сви рамене. — Хубавото на тайландците е, че са много досетливи. Дори няма да се наложи да ги заплашвам. Сами ще се сетят и ще направят каквото трябва.

— Голям риск поемаш.

— А нима животът не е риск? — Карлайл го удостои с цинична усмивка. — Утре може всички да пукнем от нов вариант на мехурчестата ръжда. Или да станем най-богатите хора в кралството. Тайландците играят сериозно и с големи залози. Същото трябва да правим и ние.