Възходът на номер Девет

— А пък ме наричаш страхливец.

Продължаваме да се обикаляме, като си нанасяме няколко унищожителни удара. Едно ребро на Девет се счупва след съприкосновение с лакътя ми, но той успява да изрита здраво коляното ми. Хрущялът се скъсва и силна болка пронизва крака ми. Макар и окуцял, му нанасям още няколко удара, но не мога да се движа, което дава огромно предимство на Девет. Той се прехвърля зад мен и удря отзад другия ми крак. Главата ми се блъсва в пода и светът избледнява. Когато идвам на себе си, Девет е затиснал ръцете ми с колената си. Битката приключва, а с нея приключва възможността да намерим онзи гард на запад.

— Ще донеса лекуващия камък — казва Девет и се изправя бавно.

Наблюдавам го със замъглен поглед как излиза от стаята, като се държи отстрани. Бърни Корсар скимти.

— Това са глупости, знаеш го — крещя след него. — Не можеш да решаваш нещата по този начин! Онзи гард в Ню Мексико може да умре, а теб не те е грижа!

Гласът на Девет отеква в целия апартамент.

— Ние сме войници, Джони! А войниците умират. Изпратени сме тук да се обучим и да се бием, а някои от нас няма да оцелеят. Такова е естеството на войната.

Бавно се придвижвам към всекидневната, като подскачам на здравия си крак. През прозореца виждам как слънцето залязва. Бърни Косар сяда на пода в последното слънчево петно и ме поглежда. Той ни моли да се успокоим и да обсъдим плана за следващите си действия с трезви глави.

Девет влиза, притиснал лекуващия камък до ребрата си. Той ми го подхвърля и аз веднага го допирам до лявото си коляно. Въпреки болката усещам как хрущялът бавно се съединява. Не му отнема дълго да си свърши работата и скоро болката напълно изчезва. Опирам ръка на рамката на прозореца и казвам:

— След като няма да ходим в Ню Мексико, тогава нека се справим със Сетракус Ра. Още сега. Двамата с теб. Може би, ако го унищожим, останалите могадорианци ще умрат и така ще спасим два свята.

Девет се отпуска в едно кожено кресло и вдига краката си върху стъклената масичка за кафе. Въздъхва и притваря очи.

— Съжалявам, Джони, но дори и ако Сетракус Ра умре, могадорианците ще продължат да се бият. Също както след смъртта на Питакъс Лор ние продължаваме битката. Престани да търсиш лесен изход и погледни истината в очите. Всички ние ще се бием, докато не убият и последния от нас.

Гледам през прозореца и събирам сили да кажа онова, което ми се върти в главата от седмици или по-точно след като прочетох писмото на Анри.

— Питакъс не е мъртъв. Аз съм Питакъс.

— Какво каза?

Обръщам се с лице към него.

— Казах, че аз съм Питакъс Лор.

Девет се обляга назад и се разсмива толкова силно, че за малко да падне от стола.

— Ти си Питакъс? И какво по-точно те кара да смяташ, че ти си Питакъс Лор?

— Чувствам го. Това е моето лориенско пробуждане. Питакъс живее чрез мен.

— О, нима? Знаеш ли какво? Знаеш ли какво, мисля, че и аз го чувствам — подиграва ми се той и опипва тялото си. После се изправя и идва до мен. — Но, ако ти си Питакъс — най-силният, най-мъдрият старейшина на Лориен, тогава аз току-що сритах задника на Питакъс. Чудя се, тогава аз какъв съм?