Господар на желанието

-Милейди...

Тя постави пръст на устните му, за да спре думите му.

– Има нещо, за което искам да ви помоля – каза тя, а сърцето ѝ биеше бясно. – Знам, че съм ви досадила и за това трябва да се извиня. Когато съсредоточа ума си върху нещо, не се отклонявам лесно.

Тя млъкна и пое дълбоко дъх за кураж, докато плъзгаше ръката си от устните към гърдите му.

– Искам честен отговор от вас. Изобщо намирате ли ме привлекателна или мила?

Дрейвън знаеше, че това е момент, в който можеше с една дума да я изпрати да опакова багажа си. Това беше шансът, който искаше и все пак, докато гледаше в тези трепкащи, зелени очи и видя страха ѝ да не бъде отхвърлена, не можеше да изрече лъжата.

Липсваха му думи и той ѝ отговори по единствения начин, по който знаеше – с тялото си.

Обгърна я с ръце, придърпа я към себе си и плени устните ѝ със своите. Ръцете ѝ се обвиха около раменете му и го притиснаха по-близо, докато той изследваше сладостта на устата ѝ. Бог да му е на помощ, но тя беше неговата амброзия и ахилесовата му пета.

Емили въздъхна със задоволство при неговия отговор, докато прекарваше ръце през самурената му, гъста коса.

Той я искаше. Можеше да си тръгне или да нарани чувствата ѝ, но не го направи. Дали го признаваше или не, той беше добър мъж.

И тя го искаше.

Той изруга и се отдръпна.

– Отказвам да го направя – изръмжа той и отстъпи назад.

- Дрейвън...

– Остави ме – извика ѝ той. – Не те искам около мен. Не можеш ли да разбереш, че съм дал клетва и ще остана верен на нея?

– Тогава ожени се за мен. – Думите я шокираха също толкова много, колкото и него.

Той се вторачи в нея.

– Не мога.

– Защо? – попита тя с изискващ тон. – Хората го правят всеки ден.

– Има много неща, които хората правят всеки ден, каквито нямам желание да правя. Сега ме остави на мира и не ме изкушавай повече.

Емили започна да го притиска, но нещо в нея ѝ казваше да не го прави.

– Добре тогава, милорд. Няма да ви притеснявам повече. Не и за момента поне. Но искам да си помислите върху въпроса внимателно.

Тя тръгна да се отдалечава, след което спря и се обърна.

– Между другото... – Емили изчака, докато той погледна към нея. – Ще ви накарам да се засмеете пак.

Нещо странно се появи на лицето му, сякаш виждаше някакви кошмари пред очите си.

– Няма смях вътре в мен – прошепна той. –Умря преди много време.

Емили се намръщи.

– Не бъдете глупав. Всички имат смях вътре в себе си.

– Аз не – каза той и тръгна към коня си.

Емили се загледа след него. Мислите ѝ препускаха. Той несъзнателно ѝ бе хвърлил ново предизвикателство, с което да се заеме. И тя щеше да го направи.

– Ще ви накарам да се смеете, милорд – каза тя на себе си. – И когато го направя, ще знам, че ми принадлежите.