Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Саймън го потупа по гърба.
– Тревожиш се твърде много, братко. Имаш нужда да се отпуснеш и просто да се порадваш на живота. Грабни един миг и го изживей – Саймън кимна към дърветата.
Дрейвън обърна глава и видя Емили да се връща.
– Можеш да научиш много от дамата – каза Саймън с нисък тон. – Тя знае как да извлече най-доброто от това, което Бог ни е дал.
Дрейвън обмисли думите му.
Саймън караше всичко да изглежда толкова просто, но последствията бяха прекалено големи. Ако послушаше брат си и се оженеше, имаше много повече от просто малък шанс да я убие един ден.
Досега Дрейвън сдържаше нрава си около нея, но тя не се страхуваше от него и той се сви при мисълта, че някой ден може да го притисне отвъд границите му.
Щеше да се случи само веднъж...
Не, това беше риск, който никога не можеше да си позволи да поеме. Такъв, който отказваше да поеме.
Емили не каза и дума, докато приближаваше мъжете. Дрейвън погледна настрани.
Тя размени разочарован поглед със Саймън, преди да заговори Дрейвън.
– Може ли да се насладим на храната сега или планирате да яздим през остатъка от деня?
Дрейвън прокара ръка през косата си, но все още отказваше да срещне погледа ѝ.
– Конят ми се нуждае от повече почивка. Не бързайте.
Тя направи движение с ръце в израз на пълна безнадеждност, след което импулсивно направи жест, сякаш ще удуши Дрейвън.
Точно когато щеше да достигне врата му, Дрейвън се обърна и видя жеста ѝ.
Емили отдръпна ръце към раменете си и се усмихна.
– Какво правехте? – подозрително попита Дрейвън.
Тя се усмихна сладко.
– Нищо.
Той погледна към Саймън.
– Какво правеше тя?
– Нищо – каза той и ѝ намигна.
Дрейвън издаде отегчена въздишка.
– Нямам време за това – измърмори той, след което се отправи към мъжете си.
– Той е много упорит мъж – каза Емили на Саймън, когато останаха сами.
– До дъното на душата си.
– Какво да направя?
– Продължавайте така. Рано или късно, той ще се предаде и ще признае чувствата си.
Емили наблюдаваше как Дрейвън говори на рицарите си. Изглеждаше напълно забравил за нейното присъствие.
– Ами ако няма чувства към мен?
Саймън се засмя.
– Уверявам ви, ако това беше истина, той нямаше да ви отбягва така.
– Сигурен ли сте?
– Напълно.
Емили обмисли думите му за миг, както и какво беше следващото, което трябваше да направи.
– Мислите ли, че ще е много дръзко, да го търся толкова често?
– Дързостта част от природата ви ли е?
– За съжаление, да.
– Тогава, ще кажа да следвате инстинктите си. Докато милейди е вярна на себе си, няма за какво да се притеснявате.
Тя намираше това трудно за вярване.
– Няма за какво да се страхувам от мъж, от когото се бои половината християнски свят. Саймън, сигурен ли сте?
Той кимна.
– Повярвайте ми, милейди, ще разберете, когато го притиснете прекалено.
– Добре тогава – каза тя, с почти неохотна въздишка. – Моля ви, извинете ме, докато отида да досаждам на някого.
Глава 12
Дрейвън действително изстена, когато тя го приближи и за секунда Емили почувства разкаяние. Но само за секунда.
– Не може ли да ми дадете поне минута за самия мен? – попита той, като постави ведро с вода на земята за коня си.
Тя се спря до него.
– Веднага мога да кажа, че имате прекалено много време за себе си.
Той се изправи и я погледна в очите.
– Никога ли не ви е идвало на ум, че може да предпочитам да е по този начин?
– Хрумвало ми е, че може да не знаете какво предпочитате, след като се съмнявам, че сте прекарали много време около някого друг. Ако няма с какво да сравнявате самотата, как може да знаете, че я предпочитате?
– Никога не съм имал и отсечена ръка, милейди – каза той и погали врата на коня. – Но съм относително сигурен, че предпочитам да не я губя. Някои неща просто се знаят.
Емили кимна в съгласие.
– Добре казано, но трябва да призная, че съм дълбоко засегната от думите ви, след като оприличавате присъствието ми на осакатяване. Никога не съм осъзнавала, че ви измъчвам чак толкова. А през цялото време, погрешно си мисля, че съм по-скоро мил човек.
И тогава тя го видя. Наистина беше леко, само намек за омекване, около устните и очите му. Нова искра в ледените дълбини на погледа му.
– Аха! – каза тя. – Значи е възможно да ви развеселят.
Чертите му се втвърдиха отново.
– Далеч съм от забавление.
Тя го игнорира.
– Знаете ли, мисля че е мъдро да не се усмихвате.