Господар на желанието

Осени го проблясък.

– О – каза той, повдигна ръка, за да даде сигнал на останалите, че ще спират.

Дрейвън насочи коня си към малка горичка. Дръпна юздите, за да спре и ѝ помогна да слезе от лявата страна на коня.

– Благодаря – студено каза тя, след което се обърна и се отправи към дърветата.

Саймън се приближи.

– Добре ли си? – попита той.

Дрейвън го погледна.

Поне веднъж Саймън имаше разума да не го притиска. Той повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

– Виждам, че отговорът на това определено е не.

Дрейвън се изправи от позицията, в която разглеждаше коня си и притисна длан към бедрото си в опит да отдалечи панталоните си от втвърдената си мъжественост. Не знаеше още колко дълго можеше да понесе това, без да полудее.

На колко много ненаситна похот можеше да бъде подложен един мъж, преди да издъхне от нея?

И защо, в името на Луцифер, трябваше той да бъде подложен на експеримент, за да се види колко точно можеше да понесе един мъж?

Всичко, което искаше Дрейвън, беше спокойствие. Никога нямаше да отиде в Лондон по искане на Хенри, ако имаше някаква идея какви щяха да са последиците и точно в този миг, мисълта да се предаде на краля за екзекуция, изглеждаше привлекателна.

Той обърна поглед към Саймън, който гледаше към дърветата, където бяха изчезнали Емили и нейната прислужница.

– Тя иска да се омъжи за мен – измърмори Дрейвън на брат си.

Саймън впи поглед в неговия.

– И на мен ми каза същото.

- Каза ли защо?

Той сви рамене.

– По някаква необяснима причина, тя те харесва.

– Не бъди смешен – ухили се самодоволно Дрейвън. – Никой не ме харесва. Това, което иска тя, е да ме види мъртъв.

– Ако вярвах в това, дори за минута, никога нямаше... – Гласът на Саймън се провлачи.

– Никога нямаше какво? – подозрително попита той.

Саймън замълча, сякаш обмисляше думите си, след което приключи бързо.

– Никога нямаше да го допусна.

Дрейвън издърпа кинжала от колана си и го подаде с дръжката напред на Саймън.

– Ето, вземи го.

Саймън се намръщи.

– Защо?

– Вземи го и го забий право в сърцето ми, преди да загина в пламъци.

Саймън се засмя и го прибра обратно в колана на Дрейвън.

– Знаеш какво казват. Похотта не може да бъде удържана. Нещо трябва да бъде направено по въпроса.

– Толкова ли отчаяно искаш земите ми, че ще накараш Хенри да ме убие за това?

– Едва ли – каза той обидено. – Ожени се за момичето и я взимай, когато поискаш.

Дрейвън въздъхна.

– Мислиш ли, че баща ѝ ще ме изтърпи за зет дори за една минута?

– Няма да има избор, ако отидеш при Хенри.

За пръв път в живота си, Дрейвън позволи мисълта за брак да го изкуши.

– Ще я осъдиш на живот с мен?

– Със сигурност ще бъде по-добре, отколкото да го прекара с баща си. Обзалагам се, че ти поне ще ѝ позволиш миг или два на забавление.

– Може би, но поне с баща си, ще изживее живота си. С мен няма да има нищо, освен ранна смърт.

– Дрейвън, ти не си...

– Не казвай нищо, Саймън, за това, което знам, че е истина. Виждаш в мен това, което искаш, но аз знам какво има вътре в мен. Чувствам го, като постоянен придружител.