Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Той се спря объркано.
– Ето пак, какво?
– Отнасяте се с мен, все едно съм нещо различно от жена.
Главата го заболя от логиката ѝ.
– Ако не се отнасям към вас като към жена, тогава като към какво, моля кажете ми, се отнасям към вас?
Погледът ѝ беше странен.
– Не знам.
– Не знаете? – попита той скептично.
Тя премигна невинно.
– Не знам.
– Тогава защо водим този разговор?
– Защо не? – остроумно каза тя.
Дрейвън погледна встрани от нея. Имаше чувството, че дори във въздуха около нея се носеше закачливост.
– Играете си е мен, нали?
Дяволитата светлина в погледа ѝ се засили.
– И ако е така?
– Тогава ще го прекратя.
– Защо?
– Защото ме дразни. – Той тръгна надолу по стълбите.
– Предпочитам да бъда дразнеща, отколкото пренебрегвана – каза тя, като повиши гласа си, докато го следваше по стълбите. – Точно това правихте цяла сутрин, нали? Игнорирахте ме?
– И ако е така? – попита той, без да спира.
Тя повдигна брадичка.
– Тогава ще трябва да го спра.
Дрейвън притисна ръце към слепоочията си, в израз на безсилие, когато тя използва думите му срещу самия него.
Той спря на долното стъпало и погледна към нея.
– Защо ми причинявате това?
– Причинявам ви какво? – попита тя, с такъв израз на невинност върху лицето си, че почти го накара да се засмее.
– Разигравате сценки около мен. Кълна се, че се чувствам доста замаян от това.
Погледът ѝ се спусна към устните му и той видя глада ѝ.
– Може би сте замаян от нещо друго? – гласът ѝ беше нисък и прелъстителен.
– И какво ще е това?
Тя присви рамене, усмихна се и се спусна по стълбите.
– От къде мога да знам аз? – подхвърли през рамо тя. – Аз не съм мрачно страшилище. А само жена, обикновена и проста.
Дрейвън изръмжа тихо. Обикновена и проста я описваше, както камъче описваше Гибралтар.
– Не съм мрачно страшилище – извика след нея.
Тя се спря до вратата и погледна палаво назад към него.
– Не, прав сте. Но знаете ли какво сте?
Щеше ли да посмее да попита?
Посмя.
– Какво?
Тя облиза устните си и погледът ѝ го жигоса.
– Вие сте много привлекателен мъж, с красиви очи.
Зашеметен, той не помръдна, докато тя преминаваше през вратата.
Никога през живота му, никой не му беше казвал нещо такова. Страшилище, демон, син на дявола, конски задник. Много пъти беше обиждан. Но никой в живота му, никога не му беше отправял комплимент за нещо друго, освен за смелостта му в битки.
– Красиви очи... – повтори той, едновременно отвратен и все пак странно поласкан.
Дали наистина имаше...
– О, зарежи това! – промърмори под носа си той. Кого го интересуваше как изглеждат очите му, щом можеше да вижда с тях. Той не беше някоя очарователна девица, на която да ѝ се замая главата от ласкателства. Беше рицар, който се бе заклел да държи ръцете си далеч от лейди Емили.
И със сигурност щеше да го направи.
* * *
– Ще ми подадете ли ръка, милорд?
Дрейвън се сви при въпроса на Емили, която го чакаше до коня си, за да ѝ помогне да се качи.
Какво си беше казал в замъка само преди час, относно това да си държи ръцете далеч от нея?
Той се огледа за Саймън, но брат му изглежда беше изчезнал. Останалите му мъже вече се бяха качили по конете.
Примирен с това, той кимна.
Просто си представи, че тя е дебела, противна монахиня.
Да, такава, която ухае на орлови нокти и слънчева светлина. Тялото му запулсира при аромата ѝ и той усети как мускулите на ръцете му се стягат.
Той я повдигна възможно най-бързо. Но тя не седна на седлото.
– Има ли проблем? – сопна се той.
Тя премигна невинно към него.
– Изглежда не мога да седна.
Той потисна нуждата да я стовари върху коня, като торба със зърно.
– Правите това нарочно – каза той е тих шепот.
Закачливият ѝ поглед потвърди подозрението му.
– Казах ви какво искам, милорд, и ще използвам всички средства, за да го спечеля.
Той я тръсна на седлото.
– Може би трябва да ви предупредя, милейди. Никой досега не ме е надхитрил.
– Тогава ще кажа, че ви се пада едно добро надхитряване.
Той отвори уста, за да ѝ отговори, когато видя Саймън да се присъединява към тях.
– Ах – каза Саймън, когато се приближи.
– Виждам, че си се погрижил за дамата. Това е добре.
– Защо? Да не би да си навехнал ръката си? – Попита Дрейвън саркастично, когато Саймън пое юздите си.
– В действителност, да. Мисля, че ще бъде изкълчена за известно време. Няма да бъда способен да правя нищо рицарско.
Заговор.
Трябваше да се досети. Добре, той не беше пионка, която да бутат. По дяволите, и двамата!