Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
След като изгубих от поглед «Аргонавт», край мен вече нямаше нищо, нямаше как да се ориентирам колко далеч съм стигнал и колко ми остава. Бях сам в парализиращата кристална топка, в зловещия подводен свят. Движех се спираловидно нагоре, но изведнъж изпаднах в стаза*, имах усещането за движение в пълния покой край мен, сякаш бях в окото на циклон. Внезапно спрях. Гигантска перка ли видях? А този бял отблясък от плът какъв беше? Преди си бях помислил, че е Дъф. А сега не бях толкова сигурен. Завъртях се и огледах мъглявата далечина.
[* Стаза (мед.) — забавяне, застой. — Б.р.]
Каквото и да беше, вече го нямаше.
Издишах и последвах издигащите се мехурчета.
Светлината над мен постепенно ставаше по-ярка. Пулсът ми се ускори. След по-малко от половин минута щях да съм на повърхността.
Но изведнъж пред очите ми изникна нещо, което ме накара да потръпна. В бледата светлина над мен плуваше сянка.
Спрях и увиснах във водата. Гледах как мехурчетата се издигат към нея. Гърлото ми се сви и от него излезе и последният ми дъх.
Съществото не помръдваше, а ме чакаше.
Дробовете ми горяха. Погледът ми се замъгли. Можех или да се изправя срещу дявола, или да се удавя. Оттласнах се с плавниците и се понесох нагоре. Въздухът отново се разшири и аз поех дъх. Тогава се появи звукът. Зловещ рев идеше отгоре ми.
Оказа се, че не е мучене на звяр, а звук от мотор, а сянката над мен беше аварийната лодка на «Магьосник»! Сигурно бяха излезли, за да ме търсят и да се опитат да ме спасят. Помислили са, че пак съм припаднал. Полетях към тях, както душа на мъртвец се възнася към небето.
Изскочих на повърхността и напълних дробовете си с въздуха под откритото небе. Задъхан и изтощен, свалих маската и се обърнах към лодката.
Тя беше пълна с изопнати лица. Всички бяха отворили очи широко, изпаднали в паника.
Едно от лицата беше на Рок. От устата му се изляха думи, които ще останат завинаги да звучат в ушите ми.
Бях се осмелил да вляза в търбуха на звяра и да открадна огромно изгубено богатство. Бях минал през огледалото, бях ослепял и бях срещнал чудовище. Бях събирал звезди, избягал от змиорка, бях заровил топките си в искрящо злато. И само аз знаех тайната на «Аргонавт».
Но всичко това бледнееше пред изпълнения с ужас глас на Рок.
— Къде е Дъф? — крещеше той, отново и отново. — О боже, къде е Дъф?
Изгубен в морето
ОТ нагрятата от слънцето мокра купчинка монети на палубата се вдигаше пара като от кучешко лайно. Лежаха само на сантиметри от лицето ми, а ми изглеждаха далечни. Не изпитвах никакво желание да ги докосна. Беше ми отвратително дори само да ги гледам. Извърнах се и се фокусирах върху ръката си. Болката е хубаво нещо, помислих си. Смъденето на наранената кожа, пулсирането на разкъсаните кръвоносни съдове, изгарящото усещане за оголена плът. Помага ти да разбереш, че си жив, когато всичко в теб е мъртво. Притиснах с палец дланта си и гледах как кръвта изтича от разреза. Процеждаше се в локвата и от нея пенестата вода порозовяваше. Течеше безкрайно като избила пот, като капещи сълзи. Нека си тече тази червена река от болка, помислих си. Нека кървя завинаги.
Дългият език на лабрадора облиза лицето ми. Кучето подуши за кратко купчината монети и замина надолу по палубата.
— Хайде, Джак. Ставай, стига вече.
Ева ми помогна да се изправя на колене. Като станах, ме подпря на перилото. Подсуши ръцете ми с хартиена кърпичка и намаза дланта ми с йод. Сложи лепенка на раната и я уви с превързочна лента, която скъса със зъби. После се зае с другите наранявания. Имах охлузване високо отстрани на гръдния кош, точно под мишницата. Вдигна ръката ми, превърза раната и ме бинтова. Вършеше всичко бързо и ефективно като фронтова медицинска сестра. Не каза нито дума.
Гледах към аварийната лодка, която още обхождаше празната водна повърхност. След миг щеше да се стъмни и безрезултатното претърсване щеше да спре. Вече застудяваше. Ниското небе беше сиво и мрачно. На хоризонта все още имаше коси лъчи. Умореното око на слънцето падаше в океана, за да заспи.
Ева ме обърна, за да довърши бинтоването на гърдите ми. Косата й бе прибрана назад със светлосинята забрадка и лицето й блестеше меко под променливата светлина. Когато приключи с превръзката, ме погледна крадешком в очите.
— Не си могъл да направиш нищо — каза.
Извърнах се към розовата кървава локва и облещената купчина монети. Едвам се стърпях да не ги изритам обратно във водата.
— Можех да се върна с него — казах. — Можех да се уверя, че е изплувал жив и здрав.