Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
И преди бях виждал огромните същества, но само на снимка. Грамадни летящи чинии от нагъната плът. «Рогата» им бяха като протегнати ръце, които събираха живота в морето. Отгоре бяха черни или сиви, а отдолу — бели.
Белият дявол. Моят бял дявол.
— Значи Дъф…
— Да. Те ядат планктон, не водолази.
— Тогава той е долу.
— Вероятно не е успял да се измъкне от кораба.
Спомних си за процепа под палубата, през който бях минал. Възможно ли е Дъф да го е пропуснал? И да се е опитал да се върне по цялата дължина на развалината? Да се е загубил в Страната на чудесата и да му е свършил въздухът? Това означаваше, че сега е там, погребан в черните стаи. Дробовете му са пълни с морска вода, а джобовете — със злато.
— Не видях лъча на фенера му. Изобщо не видях светлина. — Представих си го да лежи в товарното помещение, заровен в кости и вериги. Образът беше толкова ужасен, че не исках да мисля за това. — Може да е още жив долу…
Рок ставаше и се канеше да излезе. Сграбчих го ръката.
— Може би…
Той се обърна и ме хвърли на леглото. После се метна с цялата си тежест върху мен, хвана главата ми с две ръце и заби изкривеното си от гримаса лице в моето.
— Дъф е мъртъв! — извика той. — Кучият син е мъртъв!
Очите ми се впиха в неговите и ме обзе ужас. Рок можеше да ме убие само с едно помръдване на ръцете. Очите му бяха изскочили като твърдо сварени яйца, а изпъкналите вени на челото му пулсираха с яркочервена кръв. Този футболен защитник гигант беше мачкал нападатели и полузащитници като булдозер. Най-добрите университети бяха готови да залагат пари в брой за травмите, които е причинил. Изтръгваше каски, късаше тениски и забиваше предпазните решетки дълбоко в ноздрите на противника. Веднъж прати един полузащитник в кома, която продължи месец и половина. «Скалата» беше доста гадно копеле, ако решеше. Този път не искаше да е такъв, просто се разгневи от само себе си и ми се нахвърли като мечка гризли иззад кофа за боклук.
— Съжалявам. — Само това можах да кажа. Мекушаво измърморване пред лицето на гнева му. — Съжалявам.
Той се взира в мен известно време и нещо в погледа му ме накара да се просълзя. Влагата в очите ми размаза образа му, бях като човек, който ослепява. Хватката му се отпусна и бесът му бавно се оттече. Отстъпи, строполи се на леглото и зарови лице в големите си дебели ръце. Тогава го чух да плаче. Не беше плач, а някакво приглушено хлипане, животински дълбок и разкъсващ стон. То разтърси тялото му, но от очите му не потекоха сълзи. Откакто го познавах, никога не го бях виждал да плаче.
Накрая падна върху леглото по гръб и се загледа като в транс в дървената розетка на тавана.
— Трябва да намерим трупа му — каза. — Трябва да го върнем у дома.
— Разбира се — отвърнах. И се сетих за липсващото тяло на Дан. Исках и него да намеря.
От вътрешността на яхтата се чуваха приглушени гласове. Кенди и Белочек приготвяха нещо за ядене. Според мен Ева беше още на палубата. Тя някак си странеше от тях, едновременно бе и част от екипажа, и не съвсем. Чудех се дали подозират, че е толкова внимателна, потайна и прикрита.
— Рок — казах. — Трябва да ти покажа нещо.
Белочек седеше на масата, приведен над паница супа с млечен цвят. Поднесе лъжица към устата си и вдигна очи, за да срещне погледите ни. Кенди беше с гръб и режеше нещо на плота. Спря за малко, когато усети присъствието ни, обърна се и ни погледна през рамо.
— Някой от вас да иска супа от миди? — попита.
Отказахме. Седнах срещу Белочек и сложих вързопа с монетите в краката си. Рок остана прав, хванал с ръце една от гредите на тавана. Изглеждаше заплашително.
Белочек ни огледа и двамата.
— Надявам се, че ще приемете най-дълбоките ни съболезнования — каза. — Искрено съжаляваме за загубата на приятеля ви.
— Благодаря — отвърнах. Бръкнах в джоба на ризата си, извадих златната монета на Дан и я сложих внимателно на масата. Когато Белочек я видя, посегна енергично към джоба на панталоните си, но все още беше по бански. Извърна бавно глава към каютата си и си спомни къде си бе оставил дрехите. Погледна ме с присвити от любопитство очи. Зададох му прост въпрос.
— Обичате ли да се обзалагате, г-н Белочек?
Устните му се изкривяха в едва доловима усмивка и той отвърна по начина, по който аз бях отговорил в Бока предния ден.
— Зависи от облога.
Вдигнах вързопа с монетите от пода и го сложих на масата.
— Какво ще кажете да заложим всичко това? — предложих. Взех монетата на Дан и се полюбувах на блясъка й. — Ези — мои са, тура — ваши.
Усмивката на Белочек стана кисела.
— Какво има, господин Белочек? Не ви ли харесва облога?