Златният дявол

Когато очите ми привикнаха, светлината се промени. Потръпнах като осъзнах, че това пред погледа ми вече не е вода, а движеща се плът.

Отдръпнах се.

Призрачното чудовище. Белият дявол.

На сантиметри от лицето ми бавно се плъзгаше цяла стена от плът. Кожата беше млечнобяла и цялата в белези. Светеше като лунна повърхност. В движението на това призрачно и тайнствено същество имаше някаква мрачна целеустременост, сякаш покрай мен минаваше самата смърт. Не виждах очи или уста, нито перки, хриле и зъби. Само огромна стена от плът, която се плъзгаше тихо покрай мен.

Гледах, изпълнен със страхопочитание и целият треперещ. Изведнъж стената от плът изчезна със свистене. Пред погледа ми зад цепнатината отново се откри мрачна водна пустош.

В парализирания ми мозък най-напред се появи закъсняло притеснение за Дъф. Той имаше фенер, трябва да е успял да се измъкне. Но вече не бях толкова сигурен дали се е върнал на яхтата.

По петите на първата мисъл си проправи път втора — дали аз самият ще мога да се измъкна до яхтата?

Вече вдишвах почти само вакуум. Придвижвах се с опипване по корпуса, докато не стигнах до изтърбушения таван. В кърмата имаше четири помещения, аз бях минал през три от тях. Още едно и щях да съм навън. Пълзях по тинята, през бъркотията от буркани и изгнили дъски, докато ръцете ми не попаднаха в празното пространство на отвора. От него се излизаше в каютата на екипажа, а от нея вече виждах бледата светлина на врата на палубата под мен онази над скалистото дъно на рида. Минах през вратата и се измъкнах изпод покрива. След миг вече плувах навън покрай мрачната гора от счупени мачти под развалината.

Опитах се да забравя какво съм видял, но не можех да го изхвърля от мислите си. Спомних си водния вихър и ужасната глава, която бях намерил. Имаше някакво невидимо призрачно присъствие в тези води, сякаш хищно чудовище обикаляше из тях. Усетих го от мига, в който се гмурнах в дълбините, струваше ми се, че ме чака. И сега пак чувствах присъствието му.

Погледнах през процепа. След пълната тъмнина сивата мътна вода ми се струваше обляна от светлина. Нямаше къде да се скрия, нямаше как да стигна повърхността, без да се изложа на показ. Но нямах избор. Въздухът ми свършваше. Ако продължавах да се крия в развалината, щях да съм мъртъв след секунди.

Трябваше да рискувам.

Измъкнах се бързо през процепа, огледах се и започнах да се издигам, като се опитвах напразно да си поема дъх. Във водата не се виждаше нищо друго, освен грамадния корпус на потъналия кораб, който бавно изчезваше под мен. Къде се дяна бялата сянка? Дали не обикаляше отвъд моята видимост, някъде извън границите на светлината? Напрегнах очи и непрекъснато се извръщах, за да си пазя гърба. Уплашен от възможността да получа белодробна емболия, заплувах нагоре, като издишвах бавно и се оставях мехурчетата да ме водят. Въздухът в бутилката се увеличаваше. Юмрукът, който стискаше здраво дробовете ми се отпусна и аз поех нестабилно дъх, но този път по-лесно от предишния път.