Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Сред калта и счупените касети лежаха пет тежки метални сандъка.
Сърцето ми подскочи. Най-малкият се беше счупил и от отвора се бе разпиляло съдържанието му — златни монети, златни кюлчета, златен прах — всичко се бе изсипало по тавана. Голяма част от златото бе паднало през отвора в стаята, в която Дъф го бе намерил.
Вдигнах една тежка златна тухла от тинята и започнах да се любувам на концентричната тежест и наситения цвят. Хрумна ми, че навярно е много по-ценна от всичките монети в банския ми. Избърсах гладкото й плоско лице и видях, че носи дамга от няколко цифри и малък буквен печат. От обратната страна имаше мека вдлъбнатина и сериен номер в горния край. По цялата повърхност при изливането бяха застинали малки мехурчета, единият ъгъл на кюлчето беше отчупен.
Оставих тежката тухла в тинята. Покрай мен имаше пръснати поне още дузина такива. В това дълбоко скрито място на кърмата, в залостената отвсякъде стая, до която се стигаше само през капитанската каюта, открих съкровището на «Аргонавт».
Бързо разгледах четирите по-големи сандъка, които лежаха катурнати на пода. Всичките имаха катинари и ръбовете им изглеждаха като запоени от корозията. В пристъп на вълнение се опитах да се преборя с единия от падналите сандъци, но той тежеше много повече, отколкото силите ми позволяваха да повдигна и бързо се отказах. Намерих друг, който се беше приземил стабилно на основата си. Беше затворен с изгнил, почти разпаднал се катинар. Ударих го с кюлчето, но от това само златото хлътна навътре. Катинарът отказа да се отвори. Хванах по-малкия, отворен сандък, изсипах съдържанието му и с всичка сила го ударих в катинара на по-големия.
Не можах да разбера дали поддаде или не. Не разбрах, защото не можех да виждам — изведнъж пропаднах в мрак.
От удара крушката на фенера ми изгоря.
Включвах и изключвах прожектора, разклащах го и го удрях в дланта си, дори не просветна.
Фенерът ми вече беше безполезен. Дъф отдавна го нямаше. Някакво чудовище ме чакаше отвън. А аз бях сам дълбоко в търбуха на развалината без нито искрица светлина и с по-малко от пет минути, за да изплувам на повърхността.
Ако датчикът не ме лъжеше. Може да ми оставаше и само една глътка въздух.
Мисълта за дишането не ми помогна много, само ме накара да поемам по-дълбоко. Бях хипервентилиран. Сърцето ми блъскаше в гърдите, в главата ми нахлуваше кръв, виеше ми се свят. Как да разбереш, че припадаш, когато е толкова тъмно, че не различаваш нищо? Заопипвах по дъното на помещението за отвора. В ребрата ми се блъсна острият ръб на метален сандък. Свих се, но продължих да се движа. Не мислех за болката, нито за изтичащата във водата кръв, нито че реброто ми може да е счупено. Можех да мисля само за едно: че трябва да се махна оттук на всяка цена.
Ставаше ми все по-трудно да дишам. Или само си въобразявах? Страхът ме обвиваше също като студената вода наоколо. Ръцете ми се тресяха, раменете ми трепереха. Чувствах монетите на чатала си като кофа с лед. Главата ми се удари в един от железните сандъци и от очите ми изскочиха звездички. Продължих напред. Вече ме управляваше онази част от мен, която изглеждаше лишена от разум. Наречете го инстинкт. Воля на тялото да оцелее. Тя помпаше адреналинова енергия във вените и ме тласкаше напред в тъмното.
Изведнъж напипах отвора. За секунди се проврях през него. Излязох с главата надолу, като Алиса през огледалото. В кое помещение се намирах? В капитанската каюта? Къде беше вратата? Не си спомнях. Някъде от другата страна на стаята, помислих си. Завъртях се и заплувах натам. Изведнъж изгубих ориентация. Къде беше горе? Къде беше долу? Не виждах мехурчетата от издишания въздух и не можех да определя. Не можах, дори когато се ударих в стената. Която всъщност не беше стена, а беше подът. А той пък не беше под, а таван. Покрит с тиня. И остри отломки.
Обърнат нагоре крак на маса се блъсна в маската ми.
В носа ми влезе ледена вода и на очите ми залютя. Дали стъклото се бе спукало? Сграбчих маската, натиснах я към лицето си и издишах през носа. Нивото на водата спадна, още едно издишване и беше напълно изчистена. Стъклото се оказа здраво. Но кислородът в бутилката ми бързо свършваше. Въздухът ставаше все порядък и все по-труден за вдишване. Вече знаех, че ми остава не повече от минута.