Златният дявол

Беше подобно по размери на предишното и пълно с разпаднали се сандъци и кутии, които като всички останки в кораба се бяха утаили на тавана на обърнатия съд. От изобилието стъклени буркани заключих, че това е килерът. В смесицата от изгнило и разчупено дърво не можеше да се различи нищо, а и Дъф не се виждаше никакъв. Затворената врата към съседната стая не се отваряше. Очевидно беше затисната или заключена от другата страна. На около метър имаше друг отвор в стената, от който тръгваше проход към добре запазено стълбище. Не виждах светлина от Дъф и в помещението в дъното.

Изплувах по стълбището и влязох в каюта, за която бях сигурен, че е капитанската. Голяма стая с една-единствена койка. Остатъците, пръснати по тавана, създаваха впечатление за относителен лукс: изгнили столове от буково дърво с орнаменти, масивна преобърната маса, която приличаше на четириног труп, набраздена спукана на две мивка, корозирали решетки от ковано желязо, издължено огледало с позлатена рамка, като по чудо непокътнато. Почти ме ослепи, когато отрази обратно към мен светлината на прожектора. Имаше и различни счупени и цели порцеланови и сребърни съдове, фини чаши за вино, ръчно рисувани чинии — пълно снаряжение за охолен живот в открито море. Човекът, управлявал този кораб, очевидно е печелел добре, независимо дали от търговия със злато или с роби.

Дъф ръчкаше дебелата утайка край килнатата стена на кърмата. Като ме видя да приближавам, насочи фенера си към лицето ми, после го обърна пак към останките и продължи да рови, сякаш бях само още един плуващ дървен боклук, незначително отклонение от героичното му търсене.

Защо гонех този дебил? Защо ми пукаше? Ако е решил да се самоубива, нека го прави. Всеки миг въздухът му щеше да свърши. Тогава щяхме да видим кой е боклук.

Внезапно Дъф доплува до мен и ми протегна ръка. Не дойде да ми измъкне мундщука за отчаяна глътка въздух, а за да ми покаже какво е намерил в развалината.

Беше монета. Златна монета.

Същата като тази, която Дан бе прекопирал в тетрадката си, като онази, която Белочек бе научил да се приземява винаги на главата си и която сега седеше сгушена в скута на рая. Взех я от ръката му и насочих прожектора си към блестящата й повърхност. За разлика от намерената от Дан, тази беше в почти идеално състояние. Не беше износена и корозирала, плешивият орел и лейди Либърти искряха от перфектно изсечения релеф, а годината 1850 и стойността «Десет д.» се виждаха ясно като в деня, в който е била направена. Не бях сигурен защо монетата на Дан беше изтъркана, а тази не, но предполагах, че брат ми я е намерил извън кораба, била е изложена на въздействието на абразивните течения, докато тази е останала в спасителния заслон на това тихо и откъснато от света помещение.

Дъф взе монетата от ръцете ми и я пъхна в издутия джоб на банския си. Беше натъпкан с монети. Прекара пръст пред гърлото си и посочи към мястото, откъдето бяхме дошли. Както и очаквах, кислородната му бутилка бързо се празнеше. Тръгнах след него по обратния път, готов да споделя въздуха си, ако стане нужда, но той се обърна, спря ме, хвана ме за китката, завлече ме към мястото, където беше намерил монетите и заби пръст в пода. Зърнах и други искрящи монети, пръснати и погребани в тинята. Не беше имал време да събере всичките, но аз имах. Искаше да остана и да изнеса на повърхността колкото можех повече. Колко ли въздух му беше останал? Очевидно достатъчно, за да вярва, че ще може да изплува сам. Преди да успея да му противореча, което не беше лесно при никакви обстоятелства, а на дъното на морето направо невъзможно, той се обърна и бързо изчезна през отвора.