Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Неохотно го оставих да си тръгне. До изхода, който видях на палубата, не беше далеч. Дъф Белия дроб можеше да стигне до там на един дъх. А на мен ми оставаха пет минути преди също да трябва да си тръгна. И оттам нататък имах още само пет последни, за да стигна до повърхността.
Обърнах се и насочих фенера към полето с отломки. Сред цялата тази гнилоч златните монети светеха като ярки жълти звезди. И тогава се случи, стана, когато останах сам сред звездното поле. Започнах да освобождавам погребаното под тинята съкровище със същия първичен порив, с който се бях протегнал към монетата в дланта на Белочек. Една, втора, трета. Вдигах ги бързо с нарастваща възбуда, чувствах се енергичен, недосегаем, като бог — гръмовержец, който сваля звезди от небето. Сега осъзнавам, че тогава за първи път бях обладан от истински пристъп на неподправена алчност. Когато светът ти се предлага, когато се отваря като краката на жена и те моли да влезеш, нищо не може да те задържи, няма спиране, невъзможно е да вържеш безумеца в себе си. Писано е да се случи, това е смисълът да си тук, няма кой друг да го вземе, освен теб.
Моята съдба. Всичко, което ми се бе случило след деня, в който умря баща ми, всичко ме бе водило точно към тази точка във времето. Към този миг. Моят миг. Миг като този на Хектор Белочек, който можеше да промени живота ми завинаги. В мен нямаше никакво колебание. Никакви съмнения. Не мислех. Никакви «би трябвало», «би могло», «защо». Имаше ги само искрящите златни парченца пред мен, които влачеха като комети опашки от тиня и светеха като слънчеви дискове.
Монети, монети и още монети. Проклетите бяха навсякъде. Наливах ги в чатала на банския си и те се настаняваха около топките ми, докато пенисът ми не се втвърди. Имах златна ерекция. Очите ми се насълзиха.
Фенерът ми падна. Помещението се изпълни с мрак. Прожекторът лежеше заровен в тинята и когато се пресегнах да го взема, видях, че тя самата светеше като сняг на лунна светлина, в нея имаше безброй искрящи частички.
Златни искрящи частички.
Тинята беше пълна със злато, с малки златни прашинки. От тези, които пресяваха от реките, така наречената «блестяща почва». Беше се разпиляла някъде, беше се просмукала в стаята и се бе пръснала като вълшебен златен прах.
Откъде ли идваше?
И откъде идваха монетите?
Избърсах стъклото на прожектора и го насочих нагоре. В палубата над мен се показа квадратна черна дупка. Водеше към помещението на кърмата, където бе залостената врата, която не можах да отворя. Последната неизучена стая на кораба. Проверих датчика за налягането, въздухът ми беше съвсем малко. Имах само няколко минути преди да тръгна. Добавеното тегло на монетите ме дърпаше надолу, но аз се оттласнах и се проврях през отвора.
Изведнъж стените се разлюляха от силен тласък. Спрях се в дупката. Развалината простена и гредите й затрепериха. Отгоре ми се посипа пясък.
Сърцето ми лудо заблъска. Страхувах се, че съдът ще се срути върху ми. Прожекторът се изплъзна от ръката ми и падна в тинята. Притисках се в тъмното към ръба на отвора.
Секунди след като друсането спря, утихна и скърцането. Развалината отново потъна в тишина.
Никога преди не бях преживявал земетресение. Дали не беше това? Или пък корабът бе смутен от нашето присъствие, може би движенията ни бяха нарушили крехкото му равновесие. Тласъкът беше доста силен. Сякаш нещо се блъсна в корпуса. Предположих, че Дъф вече е стигнал повърхността, движението не би могло да идва от него.
Тогава се сетих за сянката, която бях видял. В съзнанието ми тя остана като нещо заплашително и масивно. Дали пък някакво същество не беше разбутало паянтовия корпус?
Нямаше време да му мисля. Корабът изглеждаше по-неустойчив от всякога, а и само след секунди нямаше да имам и глътка въздух. Исках да се махна от тук.
Вдигнах фенера и обърсах стъклото му. Разгледах набързо помещението под лъча му и видях, че това е друго товарно отделение, с таван още по-висок от този в капитанската каюта. На наклонената стена на кърмата имаше стълба, която водеше към подобен на катедрала купол вътре в корпуса. Видях пред стаята затворената врата на килера, желязното му мандало беше стопено от ръжда. Както навсякъде другаде в кораба, всичко бе паднало на тавана отдолу. И както движех лъча по него, изведнъж спрях.