Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
— Той е искал да останеш.
Наведох се и вдигнах една монета от купчината.
— Искаше още — отвърнах. Моторът на лодката изпърпори шумно, обърнах се и я видях да се приближава към нас. — Винаги искаше още. Още забавления. Още момичета. Още текила.
— Всички сме така — каза Ева и се облегна до мен на перилото. Кимна към лодката. — Дори и човек, който си има всичко.
Белочек се беше привел на носа и в своето пълно недоволство приличаше на капитан Блай.
— Монетата му още ли е в теб?
Ева бръкна в джоба на късите си панталони и извади назъбената златна монета на Дан. Тя проблесна в елегантните й пръсти.
— Запазих си я за късмет — каза тя. Обърна я бавно от жената към птицата. — Май ни донесе повече нещастие. — И с известна неохота ми я подаде.
Взех я и я сравних с моята монета.
— Вече няма връщане назад — казах. — Ще го питам за всичко.
— Няма да е много прилично, Джак.
— Прилично? Как мога да се държа прилично след случилото се днес?
— Трябва много да внимаваш.
— За какво да внимавам, Ева? От какво толкова трябва да се страхувам?
Тя се обърна и се загледа в приближаващата се лодка.
— Кажи ми, Ева.
— Не го познаваш. Не знаеш на какво е способен.
— На какво е способен?
Тя се извърна и ме погледна, без да отговори.
— Убийство? — попитах.
Тя бавно поклати глава. Очевидно от съчувствие.
— Нямаш ни най-малка представа — каза.
— Той ли уби брат ми?
Тя се извърна към лодката.
— Не знам.
— Видя копието в тетрадката. Това е същата монета — същите вдлъбнатини и наранявания, същото износване.
— Да.
— Как я е взел от Дан?
— Не знам.
Гледах я настоятелно, докато не се извърна и не ме погледна. Пронизителните й очи, блестящи и прекрасни както винаги, не ми казваха нищо. Развърза забрадката и пусна косата си по раменете. Остави ме да я погледам за момент. После клекна и започна да пълни синия платнен квадрат с монети.
Кучето залая и аз се обърнах към приближаващата се лодка. Кенди я водеше към нашата кърма. Рок ме погледна, когато преминаваше покрай мен, но очите му бяха мъртви. Взираше се през тялото ми, сякаш ме нямаше.
Ева завърза краищата на забрадката, вдигна вързопчето и ми го подаде. Стоях и го гледах. Спомних си прекрасния аромат, който се излъчваше от този плат, мириса на парфюма й, който бях вдишвал на плажа. Беше само преди дни, а сякаш бяха минали години. Парфюмът беше изветрял и сега във въздуха се усещаше само миризмата на риба от залива.
Взех вързопа и я погледнах в очите.
— Първата сутрин, в която те видяхме на плажа, когато плува към «Магьосник» и ни остави… сувенирите си. Не беше случайно, нали?
Помисли малко, преди да си позволи да си признае.
— Не — каза тя.
— Белочек ли те прати? Или разсъбличането пред нас беше твоя идея?
Обвинението прелетя като кама във въздуха, която сякаш бях извадил от собственото си сърце и запратил към нейното. Тъжна усмивка едва повдигна ъгълчетата на устните й. В очите й имаше повече тъга, отколкото обида. Когато заговори, гласът й беше по-скоро нажален, отколкото злобен.
— Той ще иска да вземе всичко, Джак. Трябва да си тръгнете, докато още имате възможност.
Тя се отдалечи, за да посрещне лодката на кърмата. Понечих да извикам след нея, но се спрях. Докато не открия някои отговори, не исках пак да поглеждам тези зелени очи.
Рок слезе под палубата, без да ми каже дума. Намерих го в стаята ни в предната част на яхтата, преобличаше се. Неговите дрехи, заедно с моите и тези на Дъф бяха пръснати навсякъде по V-образната койка. Откри футболната си фланелка от «Браун» и я навлече през главата. От това косата му се разроши, но той я оправи с пръсти. Кимна към леглото зад мен.
— Забрави да си сложиш това — каза.
Сребърният ми кръст лежеше сред разхвърляните дрехи.
— Какво ще правим? — попитах.
Промуши колана си през гайките на късите си панталони.
— Какво искаш да кажеш с това «какво ще правим»? Връщаме се в Пуерто Валарта. Ще отидем в полицията и ще извикаме родителите му. Край на пътешествието, край на историята.
Седна, за да си обуе маратонките.
— Никога няма да намерят тялото му. Знаеш го, нали?
— Ще го намерят.
Поклатих глава.
— Няма начин. Казах ти какво видях долу.
— Да, и Кенди го видя.
— Голямо и бяло?
— Не беше акула.
— А какво?
— Не беше акула.
— Какви ги приказваш…
— Беше гигантски скат.
— Какво?
— Кенди го видя отгоре.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Каза, че бил колкото бейзболно игрище.
— Скат? Тук?
— Белочек каза, че на запад има остров, на който се събират. Наричат ги «дяволски риби», защото имат рога.