Падение и подем

– Никога не си мислила за това, нали? – продължи Тъмнейший. – Ти живееш само в един миг. А аз в хиляди.

„Не сме ли ние всичкото?“

Докато се усетя, ръката му се стрелна и ме стисна за китката. Изведнъж цялата стая се избистри пред погледа ми. Той ме придърпа и ме заклещи между коленете си. Другата му ръка ме притисна в кръста и силните му пръсти плъзнаха по гръбнака ми.

– На теб ти беше писано да си мой противовес, Алина. Ти си единственото човешко същество на този свят, способно да управлява заедно с мен и да контролира силата ми.

– Кой тогава е моят противовес? – Въпросът изскочи от устата ми, преди да го обмисля, обличайки в сурови думи една мисъл, която ме терзаеше дори повече от съмнението има ли изобщо жар-птица. – Ами ако се окаже, че не съм по-различна от теб и вместо да те спра, отприщя нова лавина?

Той ме гледа дълго и изпитателно. Винаги ме гледаше така, сякаш съм уравнение, което все не може да реши.

– Искам да знаеш името ми – каза. – Името, с което съм кръстен, не титлата, която си присвоих. Ще приемеш ли, Алина?

Усещах в шепата си тежестта от пръстена на Николай – там, в Чекръка. Нищо не ме принуждаваше да бъда с Тъмнейший. Всеки момент можех да стана на дим между пръстите му и, отново възвърнала трезвия си разум, да се озова в безопасност в каменните покои навръх планината. Но аз не исках да си тръгвам. Независимо от всичко, желаех това прошепнато доверие.

– Да – издишах.

– Александър – пророни той след дълго мълчание.

Изсмях се задавено. Той изви вежда, лека усмивка разтегли устните му.

– Какво?

– Просто е толкова... обикновено. – Често срещано име, носено както от царе, така и от прости селяни. Само в Керамзин познавах двама Александровци и още трима в Първа армия. Един от тях загина в Долината.

Усмивката му стана по-широка и той килна глава на една страна. Причиняваше ми почти физическа болка да го гледам така.

– Дали би го произнесла? – попита.

Поколебах се, усещайки как ме дебне опасност.

– Александър – прошепнах.

Ухиленото му изражение се изгуби, сивите му очи сякаш започнаха да святкат.

– Пак – каза.

– Александър.

Той се наведе. Усещах дъха му да пари на шията ми, после той притисна устни в гърлото ми над нашийника, изпускайки тежка въздишка.

– Недей – казах. Дръпнах се, но той ме стисна още по-здраво. Ръката му пролази до тила, дългите му пръсти се заровиха в косата, дърпайки главата ми назад. Притворих очи.

– Позволи ми – измърмори, заврял лице в шията ми. Петата му се усука около бедрото ми, привличайки ме още по-плътно към него. Почувствах парещия му език, играта на твърдите мускули под голата кожа, докато обвиваше ръцете ми около кръста си.

– Това не се случва наистина – каза. – Позволи ми.

Усетих отново пристъп на някаква ненаситност, пулсациите на настойчив копнеж, който никой от нас не желаеше, но който, така или иначе, ни владееше. Ние бяхме сами в целия свят, единствени и неповторими. Свързани бяхме един с друг и така щеше да бъде завинаги.