Падение и подем

– Ако се каниш да се хвърляш, поне ми остави време да съчиня балада в твоя прослава – изневиделица се разнесе гласът на Николай. Обърнах се и го видях да крачи по терасата, русата му коса лъщеше на слънцето. Сега носеше елегантен шинел във войнишко тъмносиво, извезан със златен двуглав орел. – Ще бъде произведение с многобройни плачещи цигулки и тъжни стихове, които ще възпяват любовта ти към херингата.

– Ако почакам още малко, нищо чудно да се наложи да те слушам как я пееш.

– Имам повече от сносен баритон. Но за какво е цялото това бързане? Заради моя одеколон ли?

– Ти не слагаш одеколон.

– Моето естествено ухание е толкова силно и чувствено, че поглъща всички останали миризми. Но ако ти имаш слабост към одеколони, ще започна да ползвам.

Сбърчих нос.

– Не, благодаря.

– Готов съм във всичко да ти се подчиня. Особено след оная демонстрация. – Той кимна към отсечения връх. – Само те моля, щом поискаш да си сваля шапката, просто да ми кажеш.

– Внушителна гледка, а? – въздъхнах. – Тъмнейший обаче се е учил до коляното на Багра и е имал на разположение стотици години, за да овладее силата си. А аз познавам моята дори по-малко от година.

– Имам подарък за теб.

– Жар-птица?

– Това ли искаш? Трябваше по-рано да ми кажеш. – Той бръкна в джоба си и остави нещо върху парапета.

Светлината просветна по смарагдовия пръстен. Разкошният зелен камък в центъра, обрамчен от ситни диаманти, беше по-голям от нокътя на палеца ми.

– Скромността е твърде надценявана – казах пресекливо.

– Обичам да ме цитираш. – Николай потупа пръстена. – Може да се утешаваш с мисълта, че фраснеш ли ме с него, със сигурност ще ми извадиш окото. Но аз пак ще те харесвам. Затова просто го носи. Не ме нападай с него.

– Откъде го изнамери?

– Майка ми го даде, преди да замине. Смарагдът на рода Ланцови. Носеше го на банкета за рождения ми ден, когато ни нападнаха. Колкото и да е странно, това не беше най-ужасният ми рожден ден.

– Нима?

– Когато бях на десет, родителите ми наеха клоун.

Посегнах предпазливо и вдигнах пръстена.

– Тежи – казах.

– Така си е, същинска канара.

– Спомена ли на майка си, че се каниш да го подариш на едно просто сираче?

– През повечето време тя приказваше – отвърна той. – Искаше да ми разкаже за Магнус Опйер.

– За кого?

– Фйердански посланик, умел моряк, натрупал богатство от превоз на стоки. – Николай отклони поглед към слоя облаци под нас. – И явно мой баща.

Не знаех да го поздравя ли, или да му изкажа съчувствие. Николай споделяше без затруднение обстоятелствата около своето раждане, но знаех, че от това го боли много повече, отколкото показва.

– Странно е, когато вече го знам със сигурност – продължи той. – Изглежда, част от мен винаги се е надявала слуховете да си останат просто слухове.

– Въпреки това ще станеш велик цар.

– Естествено – отвърна подигравателно той. – Аз съм просто меланхолик, не луд. – После отупа невидима прашинка от ръкава си. – Не зная дали някога ще ми прости, че я пратих в изгнание, особено пък в колониите.