Падение и подем

– Отнеси подноса горе – нареди му тя. – Малката светица си е наумила нещо. Ако я накараме да почака още малко, може да скокне от стола и здравата да ме раздруса.

Ужасно женище. Никога ли нищо не ù убягваше?

Миша взе подноса. После се поколеба, пристъпвайки от крак на крак.

– Трябва ли после веднага да се върна?

– Стига си се гърчил като червей – сопна му се Багра и Миша замръзна на място. Тя махна с ръка. – Пръждосвай се, непотребна твар такава, но гледай да не закъснееш с обяда.

Той се завтече навън, а посудата дрънчеше върху подноса. Ритна вратата с крак да се затвори след него.

– Ти си виновна – възропта Багра. – Сега вече няма да се укроти.

– Той е малко момче, а те обикновено не кротуват. – Отбелязах си наум да намеря някой, който да продължи заниманията с Миша, когато всички заминем.

Багра се навъси и се примъкна още по-близо до огъня, загръщайки се плътно в кожите.

– Е – каза тя, – вече сме сами. Какво искаш да разбереш? Или още час ще седиш там и ще хапеш устни?

Не знаех откъде да подхвана.

– Багра...

– Или веднага изплюй камъчето, или ме остави да подремна.

– Тъмнейший може би е открил начин да влезе в Долината без моя помощ. И ще се опита да я използва като оръжие. Нужна ни е всяка, дори най-дребната подробност, с която можеш да ни помогнеш.

– Все същият въпрос.

– Когато те попитах дали е възможно Морозов да е оставил недовършено делото за муските, ти каза, че това не му е присъщо. Познаваше ли го?

– Приключихме, момиче – каза тя, заставайки с лице към огъня. – Напразно си пропиля сутринта.

– Навремето ми каза, че се надяваш синът ти да получи шанс за изкупление. Сега е може би последната възможност да го спрем.

– Аха, значи сега си се заела да спасяваш сина ми, така ли? Колко милосърдно от твоя страна.

Поех си дълбоко въздух.

– Александър – прошепнах. Тя се вкамени. – Истинското му име е Александър. А направи ли тази крачка, ще е изгубен завинаги. Може би всички ние ще бъдем.

– Това име... – Багра се отпусна назад в стола. – Само той би могъл да ти го каже. Кога стана?

Никога не бях признавала за виденията си пред Багра, май и сега нямах такова желание. Вместо това повторих въпроса:

– Познаваше ли Морозов, Багра?

Дълго време единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Най-накрая тя проговори:

– Толкова, колкото и всички останали.

Макар да очаквах нещо подобно, пак ми беше трудно да го повярвам. Чела бях записките на Морозов, носех неговите муски, но той през цялото време си оставаше за мен някак нереален. В моите очи той беше светецът със златен ореол – много повече легенда, отколкото човек.

– На лавицата в ъгъла има шише квас – каза Багра. – Държа го далеч от Миша. Донеси го с една чаша.

Доста раничко беше за квас, но нямах намерение да споря. Свалих бутилката от лавицата и ù налях.

Тя отпи едра глътка и примлясна с устни.

– Новият цар май хич не е стиснат. – Тя изпъшка и се облегна назад. – Е, добре, малка светице, щом искаш да знаеш за Морозов и неговите безценни муски, ще ти разкажа една история – същата, която навремето разказвах на едно малко момче с тъмна коса; мълчаливо момче, което рядко се смееше и което ме е слушало много по-внимателно, отколкото си давах сметка. Момче, което по онова време имаше име, не титла.