Падение и подем

Кое ли е по-тежко – да изгубиш майка си, или никога да не си я познавал? Но аз, така или иначе, му съчувствах. Той за кратко беше загубил цялото си семейство човек по човек: първо брат си, сега и двамата си родители.

– Съжалявам, Николай.

– Че за какво има да съжаляваш? Най-накрая постигнах своето. Царят се оттегли и пътят към трона е свободен. Даже щях да отворя бутилка шампанско, ако не трябваше тепърва да се бия с всемогъщ владетел и неговата чудовищна орда.

Понякога Николай наистина можеше да е ужасно нагъл. Добре знаех, че не така си беше представял своето възкачване на престола: след като брат му е бил убит, а баща му – сринат от гнусните обвинения на една слугиня.

– Кога ще сложиш короната? – попитах.

– Не и преди да победим. Ще бъда коронован в Ос Олта или изобщо няма да бъда цар. А първата стъпка към това е да затвърдим съюза със Западна Равка.

– Затова е пръстенът, значи?

– Затова. – Той приглади края на ревера си. – А ти все пак можеше да ми кажеш за Женя.

Усетих чувство на вина.

– Опитвах се да я предпазя. Малцина биха постъпили като нея.

– Не желая между нас да има лъжи, Алина.

Дали говореше за престъпленията, извършени от баща му? Или за безбройните флиртове на майка си? Въпреки това не беше съвсем прав.

– А ти колко лъжи ми наговори, Щормхунд? – Посочих към Чекръка. – Колко тайни си криел, докато не се почувстваш готов да ги споделиш?

Той сключи ръце зад гърба си с леко притеснен вид.

– Може да се каже, че това е част от привилегиите на един принц.

– Щом като някакъв си обикновен принц може да мине метър, какво остава за една жива светица?

– Май ти е станало навик да печелиш всеки спор.

– А това спор ли беше?

– Явно не. Защото аз спорове не губя. – Той погледна през рамо. – Вси светии, той да не би да се качва по заледените стъпала?

Присвих очи и се взрях през мъглата. Нямаше грешка, някой наистина се катереше зигзагообразно по скалистия склон, а дъхът му излизаше на облаци в ледения въздух. Достатъчен ми беше само поглед, за да позная, че е Мал – с приведена глава и преметнал някакъв денк на гръб.

– Изглежда доста... стимулиращо. Щом той е стигнал толкова нависоко, май ще трябва и аз да почна да се упражнявам. – Тонът на Николай звучеше привидно безгрижен, но аз усещах съсредоточения поглед на умните му лешникови очи върху себе си. – Ако приемем, че надвием Тъмнейший, а аз съм убеден в това, дали Мал има намерение да остане капитан на твоята охрана?

Успях да се овладея, преди да съм прокарала пръст върху белега на дланта си.

– Не зная. – Независимо от всичко станало, исках да задържа Мал близо до себе си. Но това нямаше да е справедливо за нито един от двама ни. – Според мен ще е най-добре да се прехвърли на друго място – насилих се да кажа. – Него го бива на бойното поле, но е още по-добър следотърсач.

– Сама знаеш, че той няма да приеме пост, който ще го отдалечи от бойното поле.

– Тогава постъпи както смяташ за най-добре. – Между ребрата ме прониза болка като остър кинжал. Откъсвах Мал от живота си, но гласът ми остана твърд. Наученото от Николай си казваше думата. Протегнах му пръстена обратно. – Не мога да го приема. Поне засега. – А може би времето никога нямаше да дойде.

– Задръж го – отвърна той, затваряйки смарагда в шепата ми. – Един капер умее да се възползва от всяко предимство.

– Ами принцът?

– Принцовете са свикнали да чуват само да за отговор.

КОГАТО СЪЩАТА ВЕЧЕР СЕ ВЪРНАХ в стаята си, там ме чакаха още изненади от Николай. Поколебах се, после се обърнах на пети и тръгнах по коридора към стаите на другите момичета. Поколебах се пред вратата за миг, притеснена и с чувството, че съм пълна глупачка, но накрая събрах сили да почукам.

Надя отвори. Зад нея мярнах Тамар, която беше дошла да я навести и сега точеше брадвичките си край прозореца. Женя седеше край масата и обшиваше със златна сърма нова превръзка за око, а Зоя се излежаваше на едно от леглата, подмятайки из въздуха перце със струята, която излизаше от върховете на пръстите ù.

– Искам да ви покажа нещо – казах.

– Какво? – попита Зоя, без да откъсва поглед от перцето.

– Просто елате и го вижте.

Тя изпъшка раздразнено и се изтърколи от леглото. Поведох ги по коридора към моята стая и отворих широко вратата.

Женя веднага се зарови в купчината пищни рокли, струпани върху леглото.

– Коприна! – охкаше тя. – Кадифе!