Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

От десет дни над горите и полята на Източна Германия бяха надвиснали облаци, по-черни от нощта. Неспирен дъжд се изливаше на плющящи завеси, които северният вятър извиваше. Той се изсипваше върху наскоро издигнатите валове, дълбаейки в тях водопади от кал, превръщаше каналите в локви и наводняваше полетата. Очертанията на пътищата не се виждаха и каруците губеха коловозите. Трябваше да повдигат колелата, вместо да ги въртят. Конете толкова се пързаляха, че вече изобщо не можеха да ги използват. И тежките волове с яките къси крака затъваха. Легионерите крещяха ядосани, с втечнени лица, премазани от тежките като олово наметала, подгизнали от този несекващ порой. Налагаше се непрекъснато да се смазва желязото на сечивата, както и кожата, която се сгърчваше като стар папирус.

От часове Аврелиан стоеше прав на укрепление на двайсет и пет стъпки над земята, съзерцаваше този страховит строеж и се усмихваше щастлив. Пред очите му, изчезвайки в сивотата на пороя, войниците завършваха безкрайната ограда на границата.

Защитна стена, дълга двеста и петдесет милиарии, свързваща горното течение на Дунав с Рейн, минаваше през планини и гори, пресичаше реки. От единия до другия си край беше направена от греди, по-широки от мъжки гърди, а по цялата й дължина минаваше вал и два канала, всеки достатъчно дълбок, за да потъват в него впряговете. Тази защитна стена отделяше варварите от римските народи, както греблото отделя зърното от плявата.

На всеки милиарии имаше наблюдателна кула. На всеки пет или десет милиарии фортове обединяваха постовете на легионерите и митническите пунктове. А наоколо – настлани с чакъл пътища, необходими за бързото и ефикасно разгръщане на легионите.

Наложи се да се използват три легиона – VII „Августа”, XXII „Примигения” и XI „Клавдия”. Валериан, новият император, му беше поверил командването. В замяна на това Аврелиан беше обещал, че строителството ще приключи преди големите януарски студове. Всеки един от осемнайсетте хиляди човека позна гнева му и се страхуваше повече от него, отколкото от факта, че му се налага да гази в леденостудената германска кал. Нито климатът, нито тормозът от страна на варварите не можа да ги забави. След четирийсет или петдесет дни обещанието на Аврелиан щеше да бъде изпълнено.

— Държиш ли да умреш от пневмония, легате?

Максим беше отворил вратата на кулата с ритник. Аврелиан му отговори само с гримаса. Максим пристегна наметалото си и се поколеба, преди да се приближи.

— Какво ужасно време! Дали боговете не искат да ни превърнат в прасета или риби? Ама виж само, те дори вече не могат да работят като хората…

Максим посочи групичките мъже, които се мъчеха да забият гредите в дупки, но локвите кал правеха това невъзможно и те се измъкваха, търкаляха и застрашаваха да смажат някой. Пръстта се сриваше в ямите, като ги запълваше наполовина и трябваше да се копае непрекъснато. Лебедките затъваха в прекалено меката земя. Въжетата се втвърдяваха от влагата. Дървените макари блокираха, надути от водата. Когато накрая, благодарение на незнайно какво чудо, заострените цепеници се приплъзваха на място, бликваха фонтани кал и хората се превръщаха в бълващи ругатни глинени статуи.